Неръкотворния Образ на нашия Господ Иисус Христос

Posted Leave a commentPosted in Без категория, Чудеса

Пренасяне на неръкотворния Образ на нашия Господ Иисус Христос

от Едеса в Константинопол

ЦЪРКОВНИ ПЕСНОПЕНИЯ НА ПРАЗНИКА НА СВЕТИЯ УБРУС –

ЧЕСТВА СЕ НА 16 АВГУСТ
/*Убрус (на гръцки μανδύλιον) или „Образ неръкотворен“ (на гръцки Αχειροποίητος- неръкотворен) е иконографско изображение на Христос, при което се представя единствено главата на Божия Син върху кърпа. Изображението е известно в Западна Европа като (Mandylion, от гръцкото μανδύη- плащеница ), а в Русия като „Спас Нерукотворный“./

Тропар:
На Твоя пречист образ се покланяме, Благий, просещи прощение на прегрешенията ни, Христе Боже; доброволно си благоволил да пострадаш с плът на кръста, за да избавиш тези, които си създал, от робуване на врага. Затова с благодарност Ти зовем: с радост си изпълнил всички, Спасителю наш, дошъл да спасиш света.

Кондак:
Неизреченного и божественного Твоего к человеком смотрения, неописанное Слово Отчее, и образ неписанный и богописанный победителен ведуще неложнаго Твоего воплощения, почитаем того лобызающе.

Знаещи Твоя неизказан и Божествен промисъл за човеците, неописано Слово на Отца, неписания Твой образ и победния Богописан образ на Твоето истинно въплъщение почитаме, като го целуваме.

Стихира гл. 8, на вечернята

„Като си изобразил Твоя пречист образ,
Ти си го изпратил на верния Авгар, копнеещ да Те види,
Тебе – невидимия по Божество и за херувимите…“
Стихира гл. 4, на утренята

…Като си изпратил богоначертания Твой образ на Авгар,
който молеше за спасение и здраве от подобието на Твоя Божествен Лик.

В дните на явяването на нашия Господ Иисуса Христа на земята, когато Той, живеейки с човеците, с проповедта Си за Царството Божие обхождал градове и села из Иудея и съседните страни “и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа”,в сирийския град Едеса, намиращ се от другата страна на река Ефрат, живеел княз Авгар. Той страдал от неизлечима болест – проказа: отвън тялото му било покрито със синкави язви; вътрешно страдал от чупливост на костите и разслабеност на цялото тяло. До Авгар достигнал слухът за Господ Иисус Христос и за великите чудеса, извършвани от Него – как със словото Си лекува проказа, разслабеност и всяка болест; и Авгар силно желаел да види с очите си Твореца на такива чудеса, надявайки се и сам да получи изцеление от Него. И тъй като князът нямал възможност сам да отиде в Иудея, изпратил молба до Господа Иисуса, умолявайки Го да дойде при него в Едеса. Нямайки увереност, че молбата му ще бъде изпълнена, Авгар изпратил в Палестина изкусния живописец Анания, като му поръчал да изобрази на икона лицето на Господа; князът желаел да има поне тази утеха в болестта си – да вижда изображението на лицето на Иисуса Христа; толкова голяма била любовта му към Христа, внушена от вярата само по слух. Посланието на Авгар до Господа било следното:
– “Едеският княз Авгар до Иисус, благият Спасител, явил се в плът, радвай се.
До мене достигна слухът за Тебе и Твоите преславни чудеса, как Ти без лекарства и лечение изцеляваш болестите – на слепите даваш да прогледнат, на сакатите да ходят, изгонваш нечистите духове от хората, очистваш прокажените, лекуваш с дума разслабени, лежащи на легло от много години, и възкресяваш мъртви: слушайки за Тебе, че вършиш такива дивни чудеса, стигнах до следните две заключения: Ти или си Бог, слязъл от небето, или си Син Божий. Затова и аз се обръщам към Тебе със следната смирена молба: да се потрудиш да дойдеш при мене и да изцелиш моята нелечима болест, от която страдам вече много години; до мене стигна и слухът, че иудеите Те ненавиждат и искат да Ти сторят зло. Аз имам град, макар и неголям, но красив и изобилстващ с всичко; и тъй, ела при мен и живей с мен в моя град, в който за нас двамата ще се намери всичко потребно.”
С това послание на Авгар живописецът Анания достигнал Иерусалим. Той видял Господ Иисус, поучаващ сред множество хора, но не могъл да се приближи до Него поради теснотата, предизвикана от скупчилия се народ. Изчаквайки да се разотиде народът, Анания се качил на един камък, издигнат малко над земята; оттук той внимателно се вглеждал в лицето на Спасителя, с намерение да го нарисува; но Анания не могъл да направи това, защото Всевиждащият не благоволил към намерението на живописеца, и изменял лицето Си с божествена, недостижима, недостъпна за човешката ръка слава и благодат. Дълго се трудел Анания, но не постигнал нищо. Господ заповядал на апостол Тома да отиде и доведе мъжа, който, стоейки на камъка, се опитва да изобрази лицето Му. Когато го довели, още преди да започне да говори, Господ го извикал при Себе Си по име и, посочвайки занятието му, го назовал с името му – живописеца Анания – и открил причината за идването му, казвайки:
– Къде е писмото на твоя княз Авгар, което си Ми донесъл от Едеса?
Анания, удивен и ужасен от прозорливостта на Господа, начаса извадил посланието на княза и с трепет го подал в ръцете на Спасителя. Господ, като прочел посланието, написал на Авгар следното:
“Блажен си ти, Авгаре, който не си Ме видял и си повярвал в Мене, защото за Мене е писано, че виждащите Ме няма да имат вяра, а които не са Ме видели, ще повярват в Мене и ще наследят вечния живот. Ти Ми пишеш да дойда при тебе, но на Мен подобава да извърша това, заради което съм пратен, и след завършването му да се върна при Отца, Който Ме е пратил. И когато бъда възнесен при Него, ще изпратя при тебе един от Моите ученици, който, след като напълно те изцели от болестта ти, ще даде на тебе и на тези около тебе вечен живот (чрез кръщението).”
Като написал такова послание до Авгар, Господ Иисус Христос го запечатал с печат, на който с еврейско писмо било изписано: Божие видение, Божествено чудо. След това Господ, изпълнявайки желанието на Авгар и на художника, заповядал да донесат вода и като умил пресвятото Си лице, го изтрил с подадения Му четириъгълен убрус
И о, чудо!
Обикновената вода се превърнала в боя и на кърпата се отпечатало пресвято подобие на Божественото лице. Давайки това изображение на Авгар заедно с писмото, Господ казал:
Занеси го и го дай на изпратилия те. (Това било в последните дни от земния живот на Господа преди страданията Му)
И Анания се върнал в Едеса при своя княз и му дал неръкотворното изображение на Христовото лице на убруса и писмото. Като ги приел, Авгар се изпълнил с радост и ги целувал с любов; като се поклонил на Христовия образ, той веднага получил облекчение от болестта и само малка част от проказата останала на лицето му до времето, когато трябвало да дойде при него изпратеният от Господа ученик.
След доброволното страдание, възкресението и възнесението на Господа на небето в Едеса дошъл, воден от Божествената благодат, свети Тадей, един от седемдесетте апостоли: след като достатъчно наставил Авгар в светата вяра в Христа, свети Тадей кръстил княза; когато Авгар влязъл в светата купел, изчезнала и останалата част от проказата, и той излязъл от купелта, съвършено чист, здрав по тяло и душа. Заедно с Авгар се кръстил целият му дом и целият град, и в Едеса се славело името на нашия Господ Иисус Христос, Единия истинен Бог. При вратите на Едеса от древни времена стоял идолът на някакво езическо божество, на който всеки, влизащ в града, бил задължен да се покланя. Авгар свалил този идол от мястото му и го унищожил; след това направил над вратите укрепено място в каменната стена, защитено от дъжд; като сложил убруса с неръкотворния Христов образ на дъска от негниещо дърво, Авгар го обградил и украсил със злато и скъпоценни камъни, и го поставил на стената над вратите; освен това той изписал със златни букви следния надпис:
“Христе Боже! Всеки, който се уповава на Тебе, няма да се посрами.”
И Авгар заповядал на всички, влизащи в града и излизащи от него, да се покланят на божествения Христов образ; той издал закон, повеляващ да се отдава чест на Господния образ; тази благочестива наредба на Авгар, утвърдена със закон, се спазвала в продължение на много години: както в дните на неговия живот и на сина му, който след него бил княз в Едеса, така и при внука му. По-късно, при един от правнуците на Авгар, приел княжеското управление в Едеса, в града се възобновило древното езическо нечестие: този княз се развратил, отстъпил от Христа и се отклонил към идолопоклонство. Като видял на градските врати образа на Спасителя, почитан от всички влизащи и излизащи, князът, бидейки враг на Христа, възнегодувал; той искал да свали божественото изображение от стената и на мястото му да постави идол. Като узнал за това, известен по особен начин от Господа, епископът на Едеса дошъл през нощта с клирици при градските врати и поставил пред светия Христов образ запалено кандило с дървено масло; след това епископът поставил пред светия образ глинена плоча, покрил с тухли мястото и го изравнил със стената – така му било наредено при божественото откровение. Когато неръкотворният Христов образ станал невидим, нечестивият княз се отказал от своето намерение. След много време в паметта на хората се заличил споменът за светия образ, било забравено и мястото, където бил заграден; и никой не знаел за него до деня на чудесното му явяване след много години, станало по следния начин.
В дните на благочестивия цар Юстиниан персийският цар Хозрой се приближил към Едеса с голяма войска, обкръжил града и започнал упорита и продължителна обсада. Когато гражданите, изнемогнали от недоумение и голям страх, със сълзи се молели на Бога, една нощ на епископа на Едеса, Евлавий се явила пресветла дева, блестяща с велика слава; посочвайки с пръст градските врати и мястото на стената, тя казала:
– Над тези врати е скрит божественият Неръкотворен образ на Спасителя Христа; добре ще направиш, като го извадиш от заграждението.
Епископът побързал към вратите и като се изкачил до посоченото му място на стената, намерил всичко така, както му било казано в откровението; разградил мястото, махнал плочата и намерил пречистия и пресвят Христов образ цял и невредим, а кандилото, въпреки че вече били минали толкова години, горящо и пълно с елей, а на самата дъска, върху която бил положен образът, се изобразило друго неръкотворно подобие на Христовото Лице. Епископът взел убруса с изображението на Спасителя и го показал на гражданите; това било голяма радост за всички, и всички се изпълнили с мъжество, уповавайки се на Господа. Епископът, като се молел усърдно, понесъл образа по стените на града, показвайки Лицето на Спасителя на персийските воини, обсадили града, и цялата персийска войска, гонена от божествена сила, се обърнала в бягство. Така Едеса, по милосърдието на Христа, нашия Бог, и явяването на Неговия неръкотворен пресвят образ, била избавена от враговете.
По-късно, също след много години, когато в Гърция царувал Роман Багрянородни, делящ властта с Константин, син на Лъв Премъдри, и със своя зет, светият убрус с неръкотворното изображение на божественото Христово лице бил пренесен от Едеса, която била завладяна от сарацините, в Константинопол: по това време вече цяла Сирия, в която се намирала Едеса, била под властта на сарацините. Пренасянето станало по следния начин: гръцкият цар Роман, желаейки да има в Цариград безценното съкровище (неръкотворния образ на Спасителя) много пъти отправял молба до Сарацинския емир да му даде неръкотворния Христов образ. Емирът, умоляван от едеските християни, не искал да даде образа, и започнала война: цар Роман изпратил своя войска в Едеса и атакувал града, опустошавайки околностите. Тогава едесците изпратили до гръцкия цар молба за прекратяване на войната; царят ги молел да дадат Христовия образ. А Сарацинският емир, под чиято власт била Едеса, не искал да го даде даром; и християнският цар, воден от силното желание да има при себе си неръкотворния Христов образ, дал на емира дванадесет хиляди сребърника и върнал от гръцки плен двеста знатни сарацини, към това добавил и царско писмо със златен печат, в което обещава никога да не обявява война нито на Едеса, нито на околните градове. Като получил чрез това желаното, царят взел неръкотворния Христов образ, а заедно с него и посланието, което, както беше отбелязано по-горе, нашият Господ Иисус Христос написал на Едеския княз Авгар; от ръцете на архиереите и други честни мъже с духовен чин светият образ бил пренесен в Цариград. По пътя и в самия Цариград от честния образ ставали много чудеса: изцелявали се всякакви болести – слепи проглеждали, глухи започвали чуват, сакати да ходят, изгонвали се бесове. Един бесноват възкликнал:
– Приеми, Константинополе, твоята слава и веселие, а ти, Порфирородни, честта на твоето царство.
Казвайки това, този човек се изцелил от беснуването.
Празнуването на пренасянето на неръкотворния Христов образ било установено на 16-ия ден на месец август, деня, когато царстващият град Го приел с голяма чест и тържественост и го поставил в църквата на Пресвета Богородица Фароска,за защита на града и за слава на Христа, нашия Бог, прославян с Отца и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин

 

* Първият разказ за отношенията
на Христа с Авгар срещаме у родоначалника
на църковната история Евсевий Памфил († 340 г.);
по собствените му думи той записал този разказ в своята история, основавайки се не само на преданието, но и на писмените документи, намерени от него в Едеските архиви. Той бил последван в IV в. от свети Ефрем Сирин, в V век от арменския историк Моисей Хоренски и в VI в. от Прокопий. Арменският историк от V век от Моисей Хоренски описва случай, при който Авгар узнал за Христа от своите служители, които изпратил при римския трибун, управляващ Финикия, Палестина, Сирия и Месопотамия – на връщане пратениците били в Иерусалим и там видели чудесата на Спасителя. Писателят от Х век Константин Порфирородни († 959 г.), у когото срещаме най-подробния разказ за произхода на Неръкотворния образ, разказва, че на Авгар съобщил за Христа неговият слуга Анания, върнал се от пътешествие в ––––
Възразяват срещу истинността на посланията на Авгар до Христа и на Господа до Авгар. Казват: 1) Евангелието мълчи за това събитие. Но в Евангелието е казано: “И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга” (Иоан 20:30). Според Евангелието слухът за Иисуса Христа стигнал до Сирия и оттам донасяли болни (Мат. 4:24). 2) Писателите от първите три века преди Евсевий мълчат. Но и това доказателство е отрицателно, както и първото. Цицероновото съчинение “За Републиката” е открито едва в 1822 г.; какво удивително има, че не са знаели за това послание източните гръцки писатели, съчиненията на много от които не са достигнали до нас. Впрочем у Георгий Синкел под 215 година сл. Р. Хр. се казва, че Юлий Африкански е говорел за светия мъж Авгар от Едеса, а също и Моисей Хоренски. 3) Блажени Иероним мълчи. Но Евсевий заслужава повече доверие от Иероним. Той сам е видял тези актове и ги е обнародвал на гръцки език в своята Църковна история. 4) Блажени Августин казва, че Иисус Христос нищо не е писал. Той казва това в спор с манихеите, които се позовавали на съчиненията, които Сам Христос според тях бил написал за Себе Си, и изобщо има предвид, че Иисус Христос не е излагал и не е имал намерение да излага писмено учението за Себе Си, а това не може да се отнася за краткото писмо на Иисуса Христа до Авгар. Иисус Христос наведен писал на земята пред фарисеите, довели при Него жената блудница. 5) В писмото на Иисуса Христа се посочват думи от Евангелието на Иоан (20:29). Не от Иоан, а от пророчеството на Исаия (6:9; 50; 15, 65, 2). 6) У Евсевий годината на кончината на Иисуса Христа, по ерата на Селевкидите 340, се пада в 30-ата година от живота Му (на 15 Тиверий). Евсевий привежда не своето летоброене, а летоброенето на едесците; мнозина в древността били на мнение, че Иисус Христос пострадал в първата година на Своето служение, тоест в 30-ата от Своя живот. Впрочем известно е, че грешките в датите в древните ръкописи са нещо съвсем обичайно. 7) Папа Геласий с декрет признал това съчинение за апокрифно; но това не означавало, че то не било включено в числото на каноническите писания; и не всички апокрифни писания не заслужават вяра. – В славянския миней е казано, че апостол Тадей е починал във финикийския град Вирит. В Иполитовото съчинение за апостолите мъченическата кончина във Вирит се приписва на Тадей (от 12-те апостоли) или на Иуда (19 юни).
–––––––––––
Преданието, записано от Константин Порфирородни, съобщава, че когато Анания, връщайки се в родината си, стигнал до град Иерапол, той спрял извън града и скрил изображението на Христовия Лик в една купчина от току-що направени тухли. Около полунощ жителите на града видели огън, горящ около това място, и тук намерили скритата светиня; заедно с това се оказало, че на една от тухлите се изобразил Ликът на Спасителя. Жителите на Иерапол задържали при себе си тази тухла, а Анания пуснали. Константин отбелязва, че тази тухла още по негово време се пазела в Иерапол.
……………………………………………………..
Константин Порфирородни описва пренасянето на Неръкотворния образ от Едеса и на Христовото писмо до Авгар в Константинопол в 944 г. Неръкотворният образ върху тухлата по свидетелството на Зонара († 1118 г.) бил пренесен от император Никифор Фока (963-969) в 968 г. Зонара го нарича свещено и божествено изображение. – Според едно сказание Неръкотворният образ около 1362 г. бил даден от Иоан Палеолог на генуезкия генерал Леонардо де Монталто за избавянето на гръцката империя от нападението на сарацините, а Монталто го дал в манастира на свети Вартоломей в Генуа, където се намира и до ден-днешен. Според друго, по-вероятно предание, по време на владичеството на кръстоносците в Цариград в 1204-1261 г. той бил похитен от венецианския дож Дандоло, но корабът, на който се намирал Образът, заедно с други свещени предмети, потънал в Средиземно море.

Божията Майка ме благослови

Posted Posted in Чудеса

През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година, в Кабул (Афганистан), в лагера на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски на Съветския Съюз се случило необикновено събитие. Пресвета Богородица се явила на един обикновен съветски войник-десaнтчик, непосредствено преди бойна операция, и го благословила. А след няколко часа, в смъртен бой, старшина Виктор Чередниченко не просто останал жив, но спасил и своите другари и станал единственият войник от 103 дивизия, удостоен с най-високата военна награда на Съветския Съюз – ордена на Бойното Червено Знаме. Личното свидетелство на Виктор Чередниченко за това чудно събитие било записано на Успение Богородично през 2012 година в атонския манастир „Свети Пантелеймон”, с благословението на духовника на манастира, йеромонах Макарий.

Разказва Виктор Михайлович Чередниченко:

Попаднах в Афганистан през 1984 година. Преди това бях преминал курсове за парашутист, после три месеца и половина служих във Фергана, в 7-ма разузнавателна рота на учебния полк на Въздушно-деснтните войски. От Фергана, ние, осмина разузнавачи, бяхме изпратени срочно да се обучаваме на новите бронирани машини – танковете Т-62Д . След това ни изпратиха в Кабул, в 103 дивизия на Въздушно-деснтните войски, в отделен танков батальон.

В Афганистан постоянно чувствах Божията помощ. Това беше не поради някакви мои заслуги, а по молитвите на моята майка. Когато бях малък, влизайки в стаята, мама винаги прекръстваше мен и сестра ми. А сестра ми беше комсомолски секретар в училище. Тя се възмущаваше: „Мамо, какво правиш?!” Спомням си – мама ме прекръства и на душата ми става спокойно. Преди да замина за Афганистан, тя ми даде написана на хартиено листче молитва. Пазя я и до днес. А виж, кръстчета в Афганистан не носехме заради заместник-командирите по политическата част.

Спомням си два случая, в които неминуемо трябваше да загина. Веднъж отидохме на Варлаг. Изпратиха ни на проверка в един кишлак (малко селце, махала в Средна Азия – бел.прев.). С мен беше Пьотр Корабльов. Приближих се до една вратата, побутнах я – заключена. Както подобава на обучен и физически здрав десантчик, ритнах вратата с крак. От втория удар тя падна. В този момент чух странно изщракване! Оказа се, че има заложена мина-сюрприз. Петя също чу това изщракване, макар че беше на около четири метра от вратата. Той скочи, събори ме на земята и ме прикри с тялото си. Последва взрив! … По-късно се изясни, че този ден мама сънувала как съм си дошъл у дома и съм почукал на прозореца. Тя се събудила. Отворила прозореца, а там стоя аз: без крака, но жив. Видяла ме сякаш наяве…

На 9 май 1986 година при нас в дивизията дойде Йосиф Кобзон. След концерта аз излязох на сцената, подарих му панамена шапка и се ръкувах с него. Той каза по микрофона: „Ако дойдете на мой концерт в Съветския Съюз, кажете парола „Кабул”. Ще ви пуснат безплатно”. И наистина, след петнадесет години отидох на негов концерт, казах паролата – и ме пуснаха. Той се оказа човек, който не хвърля думи на вятъра.

След концерта се върнахме в палатката, легнахме си. Китара, песни… Бяхме отслужили вече две години, бяхме пред уволнение. Но засега не можех да си тръгна – чаках партийния си билет, който, съдейки по опита на другите, които бяха встъпили в партията в Афганистан, трябваше да пристигне чак през август.

Тогава в палатката влезе капитан Яренко, началник на политотдела на полка. Казва ми: „Виктор, положението е следното… Отиваме на операция, нужни са ни двама опитни войници. Отговорих му: „Другарю капитан, Павел Грачов, командирът на дивизията, даде нареждане да не се вземат онези, на които им предстои скорошно уволнение!” Не мога да обясня защо, но много често загиваха точно те. (Моят земляк, Саша Корниенко, на 10 април 1986 беше писал на майка си, че на 18 април трябва да си бъде у дома. Но възникнала необходимост от спешна операция. Той отишъл и загинал. Осколка попаднала право в сърцето му. Пристигнал ковчегът, погребали го, а писмото му пристигнало едва след това…)

Без да каже нищо капитанът се обърна и си тръгна. Но този, който е воювал в Афганистан знае, че ако някой, позовавайки се на болест или на нещо друго, се измъква от операция, не се радва на уважение. Затова попитах зад гърба му: „Къде ще бъде операцията?” Той се обърна и ми казва: „Там където загина твоят земляк Корниенко. В Чирикар”. И аз разбрах, че не мога да проява малодушие, да откажа – това би значело да предам паметта на приятеля си. Казвам на капитана: „Ще отида”. А той: „Нужен е още един”. Огледах се – всички момчета в палатката мълчат… И тогава Саша Саникович от Белорусия казва: „Аз ще дойда с теб”.

През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година сънувам сън: аз бягам и виждам майка ми. Тя пътува с „Волга”, заедно със сестра ми. Аз се опитвам да ги настигна и викам: „Мамо, мамо!….” Но те продължават, не ме чуват. В този момент аз се спъвам, падам и разбивам лицето си. Цялата челюст, със зъбите пада в ръцете ми. Лее се кръв… Събудих се, погледнах часовника: три часа през нощта. Мина ми отчетлива мисъл: „Край, това ще бъде последното ми сражение. Там ще си остана…” И веднага си помислих: „Ех, как би ми се искало да видя мама…”

Изведнъж палатката се разлюля, разклати. Побиха ме тръпки – сякаш мравки полазиха по кожата ми. И тогава в палатката влезе жена в тъмно-виолетови монашески одежди. Невероятно красива, не мога дори да опиша колко красива бе Тя. Красотата Й беше някак особена, вътрешна красота. От нея се излъчваше нежност, любов… Жената не каза нито дума. Приближи се до леглото ми и ме прекръсти веднъж. Аз я гледам в очите. Тя също ме гледа. Прекръсти ме втори път. Отдясно до мен спеше Костя Шевчук. Аз го будя и му казвам: „Костя, Богородица, Божията Майка дойде!” Той отвори очи, погледна, никого не видя и ми казва: „Витя, скоро отиваш на операция. Лягай, спи…” Жената постоя малко, прекръсти ме трети път. И тихо, сякаш плавайки във въздуха, излезе от палатката.

Почувствах голямо душевно облекчение. Разбрах, че ще остана жив. След тридесет минути влезе дневалният и ме повика: „Виктор, ставай! Отивате на операция.” И тръгнахме към Чирикар…

Колоната се състоеше от 40 бойни единици. Отпред се движеше бронетранспортьор, след него бяха разузнавачите. След това ротният командир Чернишьов. След него – аз. С нас беше още заместник-командирът на дивизията Бочаров.

Влязохме в самия Чирикар. И изведнъж сърцето ми се сви и замря. Обикновено особеното чувство на „старо куче” не ме лъжеше. Разбрах – сега ще се случи нещо. В тази минута се взриви първата машина! Веднага след нея взривиха и последната! Стана така, че притиснаха плътно отвсякъде цялата наша колона.

Имахме двама убити и двама ранени. По радиостанцията извикаха вертолет. Вертолетът започна да се приземява направо в селото. И в този момент сърцето ми отново се сви! Макар че бях командир на танка, аз се преместих на мястото на пълнача, при тежката картечница. Казвам на мерача: „Насочи оръдието към мястото, където каца вертолетът”. Там имаше тухлен дувар. Той насочи оръдието към него. Вертолетът взе убитите и ранените и започна да се издига. И тогава иззад дувара се показа триножник с картечница и започна да се цели право в челното стъкло на вертолета! Мигновено, без да искам потвърждение от командира, командвам: „Огън!” От дувара и картечницата не остана нищо, снарядът разнесе всичко на парчета. В този момент виждам, че отдясно, срещу танка на Чернишьов, излиза моджахедин с гранатомет и се цели право в нас! Всичко се реши за части от секундата, в които ние с него се гледахме очи в очи. Той не успя да натисне спусъка, свалих го с картечницата. И тогава започна невероятен обстрел от всички страни! Не може да се разбере къде са своите, къде са чуждите… Крещя по радиостанцията да отместят взривения бронетранспортьор. Успяха да го отместят и излязохме на открито място. Но тук – отново обстрел.

В този бой изразходвахме всичките си боеприпаси. Не остана нито един снаряд в танковете, нито един патрон в автоматите…

На сутринта се върнахме в частта. До мен се приближи заместник-командирът на дивизията Бочаров. Казва ми: „Синко, видях всичко. Как е фамилията ти?” – „Старшина Чередниченко, трета рота”. Той ме потупа по рамото и си отиде.

На следващия ден началникът на политическия отдел на полка Яренко ми казва: „Виктор, със Саникович ви викат спешно в политотдела на дивизията!” Ние със Саша отидохме. Там ни връчиха партийните билети и веднага ни изпратиха в Съюза. На 13 май 1986 година вече си бях у дома и видях майка си…

С нея отидохме във Владимирския събор. Възрастният свещеник, отец Николай ме погледна внимателно и ми каза: „Синко, запомни! Твоята майка две години всеки ден се молеше тук на колене да останеш жив…” Тогава разбрах, че молитвата на майката може да измоли и от дъното на ада.

Много ми се искаше да намеря този образ на Божията Майка, който видях в палатката. С мама обиколихме всички храмове, ходихме навсякъде, където можеше да се отиде. На едно място ми показаха икона, на която бяха събрани много изображения на Божията майка. Но тази, Която видях аз, не намерих…

През 1992 година, моят духовник, отец Роман, ми даде благословение да отида на Атон. Там срещнах чудни хора, просто ангели в плът! Веднъж стоях в храма. Беше тъмно, наоколо горяха свещи… Обърнах глава и … видях Божията Майка в този образ, в който ми се яви в палатката! Паднах на колене, от очите ми потекоха сълзи. Това бяха първите сълзи в моя живот. Аз бях много корав, никога не беше ми се случвало да плача. Така се появи първата пукнатина в моето коравосърдечие. То започна да се отделя от сърцето ми като черупка от орех. И вътре проникна светлина…

Приближих се до иконата прегърнах я и казах „Майко!…” Не ми се искаше да я оставям! Сякаш дете беше загубило майка си и отново я беше намерило. Тогава отец Макарий от манастира „Св. Пантелеймон” ме заведе в килията си и ме благослови с тази икона. Аз я взех в ръце и дълго-дълго не я пусках…

Мога да разказвам много за Афганистан. За година и половина служба пет пъти бях попадал на мини – и на фугасни, и на противотанкови. Да преживееш такъв взрив е много трудно. Главата ти бучи, ушите пищят, не можеш да кажеш нищо, гади ти се. Но си жив… И разбираш, че нечия ръка те спасява, че нечия сила ти помага да оживееш. Именно затова аз свидетелствам за силата на майчините молитви и за Божията помощ по тези молитви. Благодарение на тази помощ оживях аз, оживяха и много други момчета. Никога няма да отстъпя от православната вяра. Призовавам всеки да вярва, защото Бог е всичко!