Божията милост и повторението на грехове

Posted Leave a commentPosted in Божия милост

Божията милост и повторението на грехове

Какво време дойде!
Преди време, ако някой искрено се разкаеше за греховете си,
променяше греховния си живот в добър,
а сега често става така: на изповед човек разкаже подробно всичките си грехове, а после отново се залавя за своето.

Един човек все грешал и се каел – и така цял живот.
Накрая се покаял и починал.
Злият дух дошъл за душата му и казал: „Той е мой“.
А Господ рекъл: „Не, той се каеше“.
„Каеше се, но после пак съгрешаваше“ – продължил дяволът.
Тогава Господ му отговорил: „Щом ти бидейки лош, го приемаше отново при себе си, след като той се покайваше пред Мен, как Аз да не го приема, след като той, след като съгрешаваше, отново се обръщаше към Мен с покаяние? Забравяш, че ти си лош, а Аз съм благ“.

Греховете са като гръцки орехи – счупваш черупката, но е трудно да извадиш ядката.

Отецът казваше, че се случва, макар греховете ни да са опростени чрез покаяние, съвестта ни да не престава да ни упреква. Покойният старец отец Макарий за сравнение понякога показваше пръста си, който преди много време бил порязан; болката отдавна била преминала, но бе останал белег. Точно по същия начин и след опрощаване на греховете остават белези, тоест упреци от страна на съвестта.

За истинско покаяние са нужни не години, не дни, а един миг.

Обяснявайки псаломските думи: „високите планини – на сърните; каменните скали убежище на зайците“ (Пс. 103:18), старецът каза: „Сърните са праведниците. Те стоят по планините, тоест високо. А зайците са грешниците. Тяхно убежище са скалите. А скалата е Сам Христос, Който дойде в света не да спаси праведниците, а да доведе грешниците до покаяние“.

Някои християни поради неверие изобщо не се каят, а някои от благоприличие, защото така е прието, и заради обичая се каят, но после без страх отново тежко съгрешават, имайки неразумна надежда, че Господ е благ; а други, имайки предвид единствено, че Господ е правосъден, не престават да грешат от отчаяние, като не се надяват да получат опрощение. Поправяйки едните и другите, Божието слово обявява пред всички, че Господ е благ към всички каещи се искрено и с твърдо намерение да не се връщат към предишното. Защото няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Напротив, Господ е раздаващ парвосъдие за тези, които поради неверие и нерадение не искат да се каят, както и за тези, които, макар понякога да принасят покаяние от благоприличие, после без страх отново тежко съгрешават, имайки неразумна надежда, че Бог е благ. Има и християни, които принасят покаяние, но на изповед не казват всичко, а поради срам скриват и утаяват някои грехове. Такива, по апостолското слово, недостойно се причастяват със Светите Тайни, а за недостойното си причастяване биват подлагани на различни немощи и болести, а немалко и умират.

Едно е да съгрешаваш от немощ и да съгрешаваш с лесно простим грях, а съвсем друго е да съгрешаваш от нерадение и безстрашие и да съгрешаваш с тежък грях. На всички е известно, че има смъртни грехове и има лесно простими грехове с дума и мисъл. Но съгласно евангелското слово при всички случаи е нужно искрено и смирено покаяние и самопринуждение, с твърдо намерение да не се връщаме към предишното. В „Отечника“ е казано: „Паднеш ли, стани! Ако пак паднеш, пак стани!“. Не е удивително да падаш, но е срамно и тежко да пребиваваш в грях.

Преп. Амвросий Оптински

Защо Бог допуска злото ?

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Защо Бог допуска злото ?

 

Когато задавали на стареца Клеопа въпроса защо Бог допуска злото, той обичал да разказва следната история.

Някога, много отдавна, в Египетската пустиня живял един монах – отшелник. Понякога той отивал в Александрия, за да продаде кошниците, които изработвал. Получените пари раздавал на бедните, като с останалото си купувал само най-необходимото.

Веднъж той вървял към града, като си мислел защо Бог допуска всичкото това зло в живота на човеците, при условие, че е Благ, Справедлив и Всемогъщ. Умът му се смущавал от спомените за толкова много нещастия и скърби, които видял при последното си посещение в града.

Неочаквано срещнал друг монах, запътил се към същото място. Зарадвал се на срещата и от дума на дума споделил терзанията си. Другият, виждайки неспокойното му състояние го утешил, че Бог ще му яви истината, ако се моли непрестанно, мълчи и не пита за нищо, което той, неговия спътник върши през време на пътя им. Строго го предупредил, че ако му зададе макар и един въпрос, ще го остави, и ще продължи пътя си сам. Но след три дена, когато стигнат в Александрия, може да пита и всичко ще му бъде обяснено.

Отшелникът обещал и те продължили по пътя си. Вечерта спрели да пренощуват в една къща. Стопаните ги приели любезно и ги нагостили. На масата стояла една красива сребърна кана. Преди да се оттеглят за сън, непознатият монах незабелязано от стопаните мушнал каната в дисагите си. Отшелникът понечил да го упрекне, но си спомнил за обещанието и замълчал.

На сутринта минали покрай един вир. Спътникът му извадил каната, начертал кръст върху нея с пръста си и я хвърлил във водата.

По обяд стигнали до едно село. В един дом ги поканили на трапеза. Когато си тръгнали, дворното куче ги залаяло. Непознатият монах го убил. Притичало детето на стопаните и взело да вика. Монахът му счупил дясната ръка и спокойно си тръгнал. Възмутен, другарят му отворил уста, но пак я затворил, щом си спомнил за договорката им.

Замръкнали край някаква полусрутена къща, в която, както се оказало, живеели едни осиротели деца. Родителите им били починали и сега нямало кой да се грижи за тях. Прекарали нощта при тях, а на заминаване непознатият взел една главня от огнището и запалил дома. Отново отшелникът не бил на себе си от възмущение, но си наложил да мълчи.

Влезли в поредното село. Там имало един позанемарен храм, но все пак можело да влязат и да се помолят. Странният монах обаче го спрял, взел камък, хвърлил го по прозореца на църквата и го счупил. И задърпал изумения си събрат към кръчмата. Там влязъл и направил три поклона на пода. Отшелникът вече се бил примирил с чудатостите му и просто само се молел. Последната нощ били поканени в друга къща. Там живеело едно младо семейство без деца. Заранта те отишли на нивата. Непознатият монах внезапно се върнал и запалил и тази къща.

Ето че най-после пристигнали в Александрия и отшелникът нямал търпение да разбере всичко, което се случило. Най-напред запитал:

– Кажи ми, кой си ти?

– Аз съм ангел – отговорил странникът.

– Какъв ти ангел! – възмутен казал монахът – Ти си същински дявол! Само един демон може да върши такива мерзки дела, които ти направи. През цялото време ти отвръщаше на гостоприемството на тия добри люде с черна неблагодарност. Ти беше крадец, подпалвач, убиец, светотатственик. А на всичко отгоре носиш расо на монах!

– Лъжеш се – спокойно му отговорил другият – Аз наистина съм ангел. Бях изпратен при теб, защото Бог видя твоите терзания и поиска да отговори на всичките ти тревожни мисли. Искам да разбереш, че Той промисля за всичко в тоя свят и нищо случайно не се случва. Знам, че искаш да ме питаш защо направих тези неща. Ще започна от самото начало.

Защо откраднах каната ли? Ще ти кажа. Тя самата е открадната от дядото на стопанина на къщата от един манастирски храм. Заради това светотатство три поколения от този род са наказани с болести и други нещастия. Затова като награда за тяхното гостоприемство реших да ги избавя от тях. Сложих кръст на каната и я хвърлих в тоя вир, в който ще я намерят монасите, които идват да перат тук. И така тя пак ще си отиде на мястото.

Знаех, че онова куче е болно от бяс. Скоро щеше да почне да хапе стопаните си и затова го убих. А на момчето им счупих ръката, защото предузнах, че след като порасне ще стане разбойник. А така, с тази ръка, няма да може…

Защо запалих къщата на децата ли? Тези сираци нямаха никакво бъдеще, щяха да загинат. А така, след пожара, като разчистят ще намерят скритото от родителите им сребро и с него ще заминат за Александрия, където чичо им е епископ. С него той ще се погрижи за тях. Момчетата ще станат свещеници, момичетата ще се омъжат.

Знам, че се чудиш и защо хвърлих камък по църквата, а в кръчмата се поклоних. Аз, като ангел, можех да видя, че демони танцуват около прозореца и така ги прогоних. А този храм така или иначе ще се ремонтира. В кръчмата един богат търговец тъкмо обещаваше на свещеника, че ще поеме всички разноски за ремонта, затова и му се поклоних. И накрая, за последната къща. Нея запалих, за да отърва младото семейство от проклятието бездетие. Навремето мъжът извършил нечестна сделка и с придобитите пари я построил. И затова нямат деца. А сега, виждам, че се е покаял и съжалява, но как да се отърве от нея? Сега ще си построи друга, по-скромна, но с честно спечелени пари. Бог ще ги благослови и с деца.

Виждаш ли, във всичко личи Божието милосърдие към хората, но те не го виждат и не го проумяват. Бог зло никога не върши. И ако допуска нещо, което хората смятат за нещастие и скърби, то е само за тяхно добро и изправление. Затова не гледай на външното, а се старай във всичко да виждаш Божията всесправедливост.

Автор : СТАРЕЦ КЛЕОПА