Любимият грях на дявола

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Любимият грях на дявола

Сатаната изкушава човека още от изгонването му от рая и всячески продължава да му пречи през цялото земно странстване до последен дъх. По всевъзможен начин се старае да го заблуди, отклони или сплаши в желанието му отново да заслужи  Царството Божие със своите опити за чист, праведен и богоугоден живот. Неговите слуги и подчинени – падналите ангели – се опитват чрез внушенията си да отклонят мислите и цялото му поведение от тази свята задача – вечен живот в Царството Божие и неописуемо блаженство в селенията на праведните. Той върши това от „создание мира”, като в изпълнение на пъкления си план не спира пред нищо, за да заблуди подвизаващите и намали броя на спасените. Опитва се да ги зарази с множество вируси на грехове и да ги превърне в свои слепи подчинени.

Едно от най-мощните, но и изпитани оръжия е клеветата. С него връхлита върху най-чистите, праведни и пламенни изповедници на вярата, като всячески се опитва да омаловажи всичките им трудове и ги дискредитира пред другите хора. Няма грях , който така изцяло да му е присъщ и любим както този. В буквален смисъл „диаволос” (от гръцки) означава „клеветник“ и затова точно в това отстъпление носи своето особено силно поразяващо въздействие. На всеки език, да клеветиш означава да говориш лъжи, да изопачаваш истината, да подменяш правдата, да разпространяваш неверни неща,  да злословиш и хулиш другия. Без значение е дали го правиш лице в лице, или по-често зад гърба му, без той да разбере откъде идва злонамерената атака. На принципа най-добрата лъжа е изопачената истина, лукавият изпраща  отровните си стрели,за да порази онези, които се опитват да водят благочестив начин на живот. Многократно повтаря изопаченията си, за да втълпи, че те са единствената, съкровената истина! Опитен манипулатор, изкусен лъжец и виртуоз на измамата, той не се спира пред нищо, за да изпълни на практика идеите си. Той „танцува” върху чувствата и сетивата на хората, като се движи в сектора на сенките и полусенките и избягва да излезе на светло. Неговите верни слуги – демоните и лошите хора минимализират доброто,а изтъкват злотона атакувания, като го злепоставят по най-неприятен начин пред когото е възможно. Това той върши като сее съмнения, вдъхва подозренияи предизвиква присмех в околните,за да ги настрои против праведника. Горко, на онзи който се е превърнал в мишена на отровните му стрели! Тежко на обстрелвания, защото той даже може да не знае откъде идва атаката срещу него! Много често, той даже не е в състояние да обясни, че това не е вярно , че нещата са изопачени и изкривени от тяхното реално русло или е вложен някакъв друг смисъл. Нападнатият е лишен от правото си на глас, от пълноценно право на защита, без той да заслужава това. Чувства се унижен и дълбоко засегнат. За него остава горчивата чаша на страданието, което е понесъл несправедливо.

Както баща на клеветата е дяволът, така майката е гордостта. Онази първопричина, фундаменталният грях, заради който Адам е бил прогонен от Едем. Завистта, невъзможността да понесеш успехите на другия, са движещите сили за яростните атаки към искрено вярващия.

По време на цялата си историческа и духовна мисия сред хората, Иисус от Назарет е бил преследван от завистници и клеветници, които са имали за цел да дискредитират Него и Спасителното му дело. Навсякъде е бил преследван и следен със злорадство и желание да бъде злепоставен. След Разпятието и дори след Възкресението Си, Той е бил подложен на неспирните им негативни въздействия и по всякакъв начин и пред всички. Целта е проста – да се омаловажи и омаловажи делото Му и цялото Му учение.

Прекият продължител на делото на Христос в плът, св.апостол Павел, в посланията си многократно сочи факти за това, колко пъти е бил атакуван от клеветници, завистливци и откровени злосторници. По покъртителен начин апостолът рисува картини за различните ситуации в които е изпаднал и това, че единствено Божията милост го е спасявала от техните кроежи. В пълна степен това се отнася и за другите боговдъхновени апостоли. Пълни с горчивина и болка са думите му: ”Злословени – благославяме, гонени –търпим, хулени –молим се !” (1 Кор. 4 12:13). Те разкриват цялата драма на борбата на ранната църква с всичките ѝ врагове и неизброими козни на лукавия. Хилядите предизвикателства, пред които е била подложена в своята свята и неравна борба. Всички тях ги е посрещала със своето учение, вдъхновено от любовта и търпението към недостатъците на другия.

Светите отци отделят особено внимание на клеветата и поразяващото ѝ въздействие. Те наставляват как да се пазим от него, увещават нападнатия и предупреждават всички за завистта на демоните, тези неизтощими носители на злото в света. Всички постигнали святост мъже са понасяли техните ужасни поражения, лекували са нанесените от тях жестоки рани и поради това с особено внимание и вещина се отнасят към този болезнен проблем. Всички те са били наранени и наранявани, огорчени и хиляди пъти огорчавани  от неизбежните им преки и косвени въздействия. За това до болка и в болката си са давали своите спасителни рецепти.

През 4 век св. Йоан Златоуст недвусмислено заявява: ”Няма начин, няма наистина никакъв начин един достоен човек да не бъде клеветен!” Неговото житие е прекрасен пример за това. То е изпълнено с истински трагизъм от многократните клеветнически атаки на видими и невидими врагове. Всичките гонения срещу него, ужасните проблеми по пътя на неговата реализация са вдъхновени от духовете на завистта и клеветата, както от страна на императрицата и нейната свита, така и от преки и директни нападения на бесовете. Неговият великомъченически подвиг е положен именно в стихията на една велика духовна битка с демоните и техните слуги.

Един от големите боговидци на 19 в. и велик руски светец св. Йоан Кронщадски многократно е страдал от прояви на най-долнопробни клевети по свой адрес, отправени от духовници и миряни, висшестоящи и обикновени хора. Из цяла Русия са се разпространявали какви ли не небивалици за личния му живот и особено за пастирското му служение. Дори св. Теофан Затворник (негов съвременник) е бил заразен сериозно от тях и няколко пъти писмено е увещавал св. Йоан да прегледа внимателно и преосмисли „своите практики”, за да не заблуждава хората и да не погуби душата си. Стига се до там, че Светият синод на Руската църква изпраща комисия на място в град Кронщад, за да се увери в правилността на делото на младия духовник. И едва след заклинателни молитви и лични разговори става ясно, че всички критики са плод на гнусни клевети. Недвусмислено е изяснено, че св. Йоан е стъпил здраво в чистата мистика и неговото дело не противоречи по никакъв начин на правилата на Светата Православна църква.

Един от най-забележителни светци на Гърция, св. Нектарий Егински е красноречив пример за клеветен духовник. Още от началото на своя пастирски път сред многобройната гръцка колония в град Александрия (Северна Африка) до последното си издихание на остров Егина, е бил преследван от най-долни клевети. За него са разпространявали ужасни неща както духовници-лъжебратя, така и силните на деня светски люде, които са участвали в духовния живот. Цялото му житие е било истинско гонение срещу него от завистливци и преди всички клеветници, които са създавали неприятна репутация навсякъде където той е живял и служил. Едва след като преставя в Господа, се разкрива истината за неговия добродотелен и праведен живот, истински пример за лично благочестие и стремеж към святост.

Но какво да се стори против ония, които ни клеветят? Как да се защитим от техните вредоносни атаки?

Светото Писание и Светото Предание препоръчват преди всичко молитва, искрена и гореща за тези вредоносни носители, както и прояви на искрена милостиня за смекчаване състоянието на пострадалия. Ясно потвърждение на обективната истина без натякване и повтаряне, като просто свидетелство, но всичко потопено в условията на търпение и задължително незлобие, с ясното съзнание, че самите клеветници са под въздействие на дявола и действат под внушения на демоните. Те са слаби и изпълнителни техни слуги, а не истинските врагове на подвизаващите се. Тези, които са нападнати, е добре да се изповядат пред духовник, искрено и чистосърдечно, за да се примирят с Бога и така да заслужат Неговата милост и невидима намеса.

Светата Църква препоръчва в своята доктрина колкото се може повече прояви на реално смирение, като ефективна защита и по никакъв начин предприемане на атаки и контраатаки към злосторниците.

Знаменателните думи на св. ап. Павел в първото послание към коринтяните са истинско мото за всички християни и всяко време. Те са изпитаната рецепта за справяне с този коварен вирус заразил душите на нападащите. Отговор по християнски – изпълнен с любов и грижа, а не на принципа „око за око, зъб за зъб”, чрез който може само да увеличи злото в света и да се налее допълнително масло в огъня на конфликта.

Не само духът на християнството, но и практиката на живота са ясно доказателство, че човек сам не може да се противопостави на силата на лукавия. Неговите внушения са толкова мощни, изобретателни и гъвкави, че е невъзможно без призоваване на небесна защита да се отблъснат нападенията, които връхлитат от всички възможни посоки. Врагът е настъпателен, хитър и има огромен опит. Затова е нужно повече от всичко, вярващият да стои здраво стъпил в светлината на вярата и чистата мистика на Светото Православие и така да се обкръжи отвсякъде с всички методи на защита от двехилядогодишния опит на светата Църква и така да отхвърли набезите на поднебесните духове на злобата. Над всичко да се въоръжи като истински воин Христов с търпение и надежда в добрия изход на всичко, като помни, че последната дума имат не демоните, а ангелите, не Сатаната, а Христос! Амин!

 

Написано от о. Ясен Шинев

http://sveticarboris.net

За магиите

Posted Leave a commentPosted in Без категория

За магиите

Че магьосниците и баячите дори и да произнасят името на Бога, трябва да бъдат прогонвани

Но ти казваше, че онази старица християнка и онзи баяч християнин, когато баят и дават амулети не произнасят и не пишат други имена освен името на Бога, на Христа, на Богородица и на светците, и следователно какво зло вършат те? На това ти отговаря божественият Златоуст и ти казва, че затова особено трябва да мразиш онази зла старица и онзи зъл баяч, понеже употребяват за подигравка и безчестие имената на Бога, и бидейки християни, постъпват като елини; защото и демоните, ако и да произнасят името на Бога, обаче пак са си демони: „Някои, смятайки да се защитят, казват, че жената, която припява такива неща, е християнка и не изговаря нищо друго освен името на Бога, заради това наистина особено я мразя и се отвращавам от нея, понеже си е послужила с името на Бога за подигравка; понеже, казвайки, че е християнка, показва дела, присъщи на елините; защото и демоните изговаряха името Божие, но бяха демони; и казваха така на Христа: „Знаем Те Кой си, Светият Божий“ (тук св. Никодим е перифразирал свободно евангелския текст: „Зная Те, кой си Ти, Светия Божий“ (Марк 1:24); и все пак Той ги накара да замлъкнат и ги прогони“.

Че болните трябва да прибягват към Христа и светците, а не при магьосниците. Че християните показват велика неблагодарност, когато оставят Христа, светците и Църквата, а отиват при магьосници

И все пак няма ли друг лекар, нито друга помощ, за да отидеш, християнино, да се излекуваш, когато се разболееш? Или това са само магьосникът и дяволът? Не съществува ли Христос, в Когото ти вярваш, единственият и превъзходен Лекар, Който и когато беше на земята, излекува толкова хиляди и десетки хиляди болни? „И ходеше Иисус по цяла Галилея… и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа“ (Мат. 4:23), а сега, когато е възлязъл на небесата, Той изцерява с благодатта и помощта Си всички ония, които Го призоват с вяра? Не съществуват ли такива и толкова много лекари: апостолите, мъчениците, безсребрениците, йерарсите, преподобните и останалите светци, които получиха от Христа благодат и сила, за да лекуват всякакъв вид болести? Не съществува ли светата Христова Църква – общата болница и отворена странноприемница, за да приеме всичките си деца, които страдат от различни болести, както душевно, тъй и телесно, за да ги успокои, за да им помогне, за да ги излекува с освещенията си, с божествените си тайнства? „Нима няма балсам в Галаад? Нима там няма лекар?“ – викал някога пророк Иеремия към Израилския народ (гл. 8:22). И аз сега се провиквам към болните християни: да не би да няма, братя, в православната ви вяра и в Църквата, в която вярвате – излекуване и помощ? Колко много победи Христос и кръстът Христов, казва Златоречивият?“ „Той разруши смъртта, угаси греха, направи ада непотребен, обезсили силата на дявола; не заслужава ли да Му се доверите за телесното си здраве?“

Как впрочем издържа сърцето ви да оставяте Бога, в Когото вие вярвате и да ходите при проклетия дявол? Как изтезавате най-сладкия Иисус Христос, вашия Творец, вашия Изкупител, вашия истински Лекар, а отивате при човекоубиеца, при тиранина, при оня, който ви прави злини? Как понася душата ви това, да презирате толкова много светци, приятели, благодетели и ваши превъзходни лекари, а да прибягвате при мръсните магьосници и при нечистите демони – вашите най-големи врагове? Как понасяте това, да напускате светата Христова Църква, вашата майка, а да тичате към дяволските синагоги и в жилищата на демоните и на магьосниците? И може ли Христос да действа еднакво с една пияна зла старица и с една циганка? Нима кръстът, освещението и другите спасителни и лечителни тайнства на вярата ви имат еднаква сила с въглените, с подковите и с дяволските амулети? Ах! Неблагодарни създания! Ах! Роде неверен и жестокосърдечен! И къде ли са мълниите небесни? Къде ли са земните трусове и пукнатини, та да ви изгорят и ви засипят? Та да ви погълнат живи?

И тъй, справедливо, справедливо трябва да извика тъжно Иисус Христос, разговаряйки заедно с Иеремия, че никой друг народ не е оставил своя бог освен вие, Неговите християни. „Идете на Хитимските острови и разгледайте, и пратете в Кедар… и вижте: бивало ли е там нещо подобно на това? Променил ли е някой народ боговете си, макар те и да не са богове? а моят народ променяше славата си за онова, което не помага“ (Иер. 2:10-11). Справедливо трябва да скърби, че небето и земята затреперили, понеже вие, християните, оставихте Него, Извора на живота и здравето, а потърсихте безводните цистерни на магьосниците и циганите. „Чудете се на това, небеса, треперете и се ужасете, казва Господ. Защото две злини извърши Моят народ: Мене, Източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода.“ (Иер. 2:12-13) Справедлив е Иисус да зове към вас с Исаия, че Той ви е родил отново чрез светото Кръщение и ви е направил Свои чеда, а вие заради малка болест презряхте Баща си и отидохте при магьосниците и демоните – Неговите врагове. „Чуйте, небеса, и слушай, земьо, защото Господ говори: Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (Ис. 1:2). И как волът и магарето познават благодетеля и стопанина си, а вие не познавате своя Благодетел: „Волът познава стопанина си, и оселът – яслите на господаря си; а Израил Ме не познава, Моят народ не разбира“ (Пак там, ст. 3).

Следователно, за да не скърби Иисус Христос поради вас и за да не казва такива неща, а и за да не се окажете и вие неблагодарни към Такъв превъзходен ваш Благодетел, оставете, моля ви, мои братя, оставете това – да ходите при магьосници, магьоснички и цигани, а когато се случи да се разболеете, прибягвайте към Христа с гореща вяра и търсете изцерение. Защото Той винаги е ваш най-нежно любящ Баща и ако ви е пратил болест, изпратил ви я е, за да изпита търпението ви, за да ви увенчае много повече и за да види дали Го обичате истински: „Защото кой е, казва Той чрез св. апостол Павел, тоя син, когото баща му не наказва?“ (Евр. 12:7) Той дори да ви наказва и от време на време да ви удря плесници заради греховете ви, но пак ви лекува и ви гали като Свои деца, когато се обърнете към Него с покаяние и от цялото си сърце потърсите помощта Му. „Блажен е, казва Елифаз Теманец на Иов, онзи човек, когото Бог вразумява, и затова не отхвърляй наказанието на Вседържителя, защото Той нанася рани и Сам ги превързва; Той поразява, и Неговите ръце лекуват“ (Иов 5:17- 18). Прибягвайте в болестите си още и към нашата господарка Богородица, която след Бога е ваше изцеление, утеха на вас, болните и опечалени. Прибягвайте и към всички светци, и като им се молите с вяра, ще постигнете желаното излекуване от болестта си. Ако и при все това не получите желаното здраве, но Бог ви остави да бъдете наказани, защото така е полезно за душата ви, трябва да се покажете мъжествени и твърди във вярата и да предпочитате да умрете десетки хиляди пъти пред това – да повикате магьосници и магьоснички и по този начин да се отречете от вярата си в Христа и да предадете благочестието си. Но и ако други – сродници или приятели – случайно ви подтикнат, пазете се зарад любовта Божия да не ги послушате и нека да бъдете уверени, че заради това ви търпение и великодушие:

1. Бог ще ви увенчае с мъченически венец;

2. съвестта ви ще се зарадва и развесели несравнимо повече, отколкото ако бихте оздравели;

3. хората ще ви възхвалят с големи хвалебствия и за целия си по-нататъшен живот ще получите и изцеление от болестта си, както потвърждава всичко това златописното перо на Йоан.

Св. Никодим Светогорец

Хелоуин – какво не знаем за него

Posted Leave a commentPosted in Без категория

 

Хелоуин – какво не знаем за него

В него той призовава Хелоуин да не бъде „част от българската душа“ и нашите деца, ученици и млади хора да „пребъдат в чистата и свята православна вяра“.

Публикуваме пълния текст на изявлението на митрополит Йоан:

„Обични в Господа братя и сестри,

В последно време думата Хелоуин предизвиква интерес сред младите ни ученици и сред нашето младо поколение. Тази дума създава вихър от емоции, чувства, преживявания. Но какво значи тя?

 Името „Хелоуин“ произлиза от средновековен английски език. Хелоуин е разночетене на „All Hollow’s Eve“, с което римокатолиците обозначават нощта към техния празник на Всички светии – 31 октомври срещу 1-ви ноември. До VIII век празникът „Всех святих“, както е известен в православния свят се е празнувал и на Изток, и на Запад в Първата неделя след Петдесетница (т.е. като подвижен празник през лятото). И днес Православната Църква почита всички светии именно в тази неделя. Но в Рим папа Бонифаций IV в 609 г., както и папа Григорий ІІІ (731-741) самостоятелно решават да преместят почитането на Всички светии на 1 ноември, за да преодолеят вкоренените келтски езически традиции в Западна Европа, Британия и Ирландия, поддържани някога от друидите – келтските жреци и магьосници. Очевидно датата, както и съдържанието на Хелоуин имат стар и откровено езически произход. Още преди Рождество Христово, а и след това келтите празнували своята Нова Година – Самайн – в нощта на 31 октомври срещу 1 ноември. С това те отбелязвали края на светлата (лятната) част от годината и началото на тъмната (зимната) част. Това бил моментът, както те вярвали, когато между отвъдния свят и света на живите границите се размивали. Вследствие на това живите можели да преминат в отвъдните измерения, а от там съответно в нашия свят нахлували умрели герои, митични персонажи и множество „богове“ и „богини“. Тази нощ се свързвала със странни и често страховити събития, които се разказват в келтските митове и легенди. Днес има новоезичници (паганисти), друидски ордени и други подобни религиозни общности, които продължават да празнуват Самайн.

В Стария Завет Господ заръчва чрез св. пророк Мойсей да не скланяме сърцето си към езически вярвания и практики така, както еврейският народ не трябвало да се влияе от египетското, ханаанското, или което и да било друго идолопоклонство (срв. Левит 18:3).

В Новия завет Господ Иисус Христос ни е дал притчата за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:26 ). В нея виждаме че преминаването между света на живите и света на починалите е невъзможно. Евангелието е благата вест за Христовата победа над греха и смъртта и представлява откровение за живота след живота! Докато Хелоуин представлява апотеоз на тлението и смъртта, която се представя в цялата й грозота и безизходност. Безизходност – особено за тези, които живеят без вяра във възкръсналия Спасител Христос. Така Хелоуин лишава човека от идеята за неговата богообразност, от стремежа към преобразяване, от надежда за вечен и блажен живот с Бога и Неговите светии. Хелоуин е особено неприемлив за православното съзнание поради това, че той предлага на децата и възрастните директна среща с демоните – поднебесните духове на злобата, които според Свещеното Писание търсят всякакви начини да погубят човека. Подмяната на истината в Хелоуин се състои в това, че този „псевдопразник“ се опитва да ни приучва да не се отвращаваме от демоните и да не възприемаме смъртта като драматична последица от греха, а като маскарад, като безобидна игра и забава. Оттук идва и най-голямата заплаха за децата ни – те свикват с мисълта, че не е грях, а дори е забавно да отмъстиш и е позволено да правиш пакости, ако съседите не те почерпят с бонбони, когато ги посетиш, маскиран като вампир, вещица или паяк например. Децата ни не бива да заприличват на децата в някои общества, които в тази бесовска нощ почукват на вратите на съседите и питат: „Trick or treat“ („Дяволия или лакомство“). Бесовският характер на Хелоуин личи и от факта, че починалите се представят като духове, които не могат да намерят покой и които са готови да плашат живите и да им пакостят. Истината е съвсем различна и Православната Църква ни я е разкрила в пълнота… Любовта преодолява границата между живите и мъртвите чрез силата на молитвата ни за починалите и чрез действието на Божията милост. С тревога забелязваме, че Хелоуин ще се празнува в някои от нашите училища в Епархията. Този „празник“ всъщност е поклонение пред злото и пред смърта. Той приучва децата ни да се подиграват със собствената си невинност и с достойнството на ближните, да не вярват във Възкресението и в Христос, а да служат на дявола чрез бесовски игри и демонични забавления. Хелоуин е отворена врата, през която безскрупулни търговци, някои безгрижни родители и учители тласкат малките днес деца да влязат утре като тийнейджъри в сатанински секти, които ще ги унищожат.

Нека си спомним, че България на 1 ноември отбелязва Деня на народните будители, които са ни завещали любов към Светото Православие, любов към Родината, любов към Бога и ближните, а не чуждопоклонство и привързаност към дявола и неговата свита. Ще ни се да вярваме, че Хелоуин няма да бъде част от българската душа и че нашите деца, ученици и млади хора ще пребъдат в чистата и свята православна вяра, чрез която нашият народ винаги се е спасявал и се спасява. „

Светото Тайнство Кръщение – между необходимостта и невежеството

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Светото Тайнство Кръщение – между необходимостта и невежеството

Eдна неделна сутрин, малко преди началото на богослужението в храма влязоха двама млади хора – съпрузи. Жената носеше жалейно шалче, по лицата и на двамата беше изписана голяма мъка. От техния разговор със свещеника разбрах, че им е починало детенце на година и няколко месеца. Хората искаха да се извърши опело, но се появи една важна и неочаквана пречка – детето не беше кръстено. В този случай това невинно създание не можеше да се ползва от благодатта на Църквата, просто защото все още не беше успяло да стане част от нея. Постарахме се да ги успокоим според възможностите си, като им казахме, че Бог прибира тези деца при себе си, че те са като малки ангели и нямат грехове, препоръчахме им да четат вкъщи заупокойни молитви и да раздават за “Бог да прости”. Вътрешно се надявах, да сме успели да им вдъхнем поне малко надежда.

Едно от нещата, които още тогава ми минаха през ума беше евангелския цитат: “Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” /Йоан 3:5/ За мен той беше явно свидетелство, че дори да сме обнадеждили и успокоили родителите, това дете е останало встрани от Божията благодат и е понесло последствията от техния грях. Така и не успях да разбера, какво са чакали тези млади хора, защо са се забавили да кръстят детето, защо са допуснали да се случи непоправимото…Тази случка ме накара да се замисля за безусловната необходимост от свето Кръщение и за светския начин по който мнозина възприемат това тайнство. Със сигурност знам, че между тях има и такива които редовно посещават храма. Често ми се е случвало да задавам на мои познати, сдобили се наскоро с дете, въпроса – кога ще го кръстят. Следват оправдания от рода на: “ами нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не настине”, “сега не можем да съберем пари за тържеството” и др. От семействата които познавам само един мой приятел кръсти дъщеря си според традицията на четиридесетия ден след раждането й. Очевидно е, че една голяма част от хората не разбират дълбоката същност на това тайнство, завещано от Спасителя, запазено и до днес като основа на духовния живот в православната Църква.

Ако зададем на различни хора въпроса: “защо кръщават детето си?”, ще последват най-разнообразни отговори: “Ами напоследък стана модерно”, “това е стара българска традиция”, “да го кръстим, че нещо много боледува”, “така искат баба му и дядо му”, “за късмет” и пр. Единици са тези, които осъзнават, че Кръщението води своето начало от думите на Иисус Христос: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа” /Мат. 28:19/. По-голямата част не разбират, че то е едно ново – духовно раждане, че е врата за влизане в православната Църква, че е важно условие за приемане на всички нейни благодатни тайнства и обреди, а и не само на тях. Те не разбират, че във водата на Кръщението детето се умива от първородния грях. В една немалка част от случаите на него се гледа като на екзотична традиция, а в други го възприемат като мода. Ставал съм неволен свидетел на Кръщение, при което възприемник на детето става десетгодишно момче. Има и такива, при които кръстникът се кръщава предния ден и то само за да може въобще да стане кръстник. Ще оставя тези случаи без коментар, но те за пореден път доказват – колко страшен бич може да бъде невежеството.

Аз се придъжам към мнението, че в Църквата всичко трябва да се върши осъзнато, а не да се спазват сляпо някакви обреди. Това ме кара да запитам: не трябва ли и тези родители, донесли детето си в храма да приеме Кръщение, да си направят труда, да прочетат нещичко, да поразпитат, за да разберат какво точно ще приеме то? Има немалко съвестни свещеници, които не допускат непълнолетни да стават кръстници, обясняват синтезирано значението на тайнството, отправят заръки към възприемника. Но има и случаи, при които се оправдаваме, че ако не извършим тайството, може да отблъснем тези хора от Църквата, че ще разчитаме Божията благодат да се прояви над кръстения. Но нали с приемането на Кръщение детето встъпва в завет (съюз) с Бога? Нали неговият кръстник от негово име се отрича от сатаната и се съчетава с Христа? В основата на този завет би трябвало да залегне православната вяра /Марк 16:16/ и покаянието /Деян 2:38/. Порочната практика превръща Кръщението в изпразнен от духовност обряд, а формулите за отричане от сатаната и съчетаване с Христа в едни неосъзнати думи.

Знаем, че има празнични дни, в които кръщенията следват едно след друго през един час. При това положение свещенослужителят едва успява да извърши тайнството и да напише кръщелното свидетелство. Рядко остава време за поучение. В една част от случаите той дори не познава родителите и кръстника, защото не са от неговата енория.

Така е и при случаите когато семейството отива да кръсти детето си в някой манастир. Това също спомага великото тайнство да се изпразни от своето исконно духовно съдържание. А кой поема отговорността пред Бога? Вярно е, че ако върнем желаещите да кръстят детето си с основанието, че кръстникът е малолетен, те може да се отдалечат от Църквата. Но ако този “кръстник” не е способен да изпълнява своите задължения като такъв, ако тези две души погинат, не носи ли отговорност и този, който го е допуснал? Можем ли да търсим компромиси с оправданието, че Бог ще промисли, че такива са времената и пр.? Вярно е, че живеем в трудни времена на безверие, че всеки човек е добре дошъл в храма и все пак една народна поговорка мъдро отсича: “Оно може, ама не требе!”

Днес инициативни кръгове млади православни, в това число и духовници апелират за “връщане към традициите на древната Църква”, за “стриктно придъжане към каноните”, “за православно възраждане” и прочее. Някои го правят от сърце, за други е популизъм и кариеризъм, но и едните и другите изпадат в плен на съблазънта да се изявят като реформатори. Това даде възможност за посегателство върху евхаристийната практика, независимо от Типика и църковните канони. Бих ги попитал: защо не проявят този възрожденски дух за връщане към традициите именно по отношение на Кръщението?

Един преглед на апостолските правила, на каноните на светата Църква и тези съставени от мъдрите църковни отци показва, колко сериозно и строго е било отношението към Светото Тайнство Кръщение. Защото практиката на древната Църква е била, към него да се пристъпва след период на оглашение и катехизация. Смятам, че връщането към тази практика днес ще принесе голяма полза и ще ни избави от много съблазни. Детенцето в пелени не би могло да бъде катехизирано, но необходимостта остава за неговия възприемник – за човека, който ще трябва да го напътства във вярата, за родителите.

Подготовка и катехизация е необходима особено, когато се кръщават зрели – навършили пълнолетие хора. Самият аз съм срещал младежи, които приемат Кръщение, дълбоко осъзнавайки значимостта на великото Тайнство. Мои приятели, желаещи да се кръстят, са ми задавали въпроси, питали са за книги, търсели са верния път. Но това са единични случаи. Повечето пъти всичко се изчерпва с обредното участие, с държането на запалени свещи и с тържествения обяд, който често прилича на сватба. После всичко си тръгва по старому. Разликата е само в това, че детето вече ще нарича някой свой сродник кръстник. Иначе нищо в живота на семейството не се променя.

Получава се една много неприятна ситуация – духовното съдържание на тайнството Кръщение пропада в колапса между невежеството, маловерието и комерсиализацията на свещеническото служение. В тези случаи то не престава да бъде действително, защото е извършено от законно йерархическо лице, спазени са всички необходими елементи. Тук тайнството губи от своята действеност, защото тя зависи именно от вярата на онези, които го приемат. Православието остава вярно на апостолската традиция и приема кръщението на невръстни, като го прави заради вярата на техните родители /Деян 16:33; 18:8/. Но когато тази вяра отсъства, а всичко се прави заради традицията, от суеверие, защото е модерно, заради домашното празненство и пр. акцентът се измества. Не би могло да бъде другояче, но можем ли ние да останем равнодушни? Нали именно тези родители трябва да започнат да водят детето си в храма, да се погрижат то да приеме първото свето Причастие, да следят за неговото духовно възрастване? Нали кръстникът трябва да бъде духовен наставник и учител?

Още по-лошо е, когато родителите не осъзнават необходимостта детето да бъде кръстено в най-ранна възраст. Те не разбират, че така го лишават от Божията благодат, че го отлъчват даровете на Светия Дух преподавани от Църквата. Някои от оправданията които си намират бяха изложени по-горе. Много деца са напуснали белия свят, без да приемат Кръщение именно заради невежеството на родителите си.

Вярно е, че израстнахме в години, когато вярата беше гонена и все пак, нали именно тя е, която ни отличава от мюсолмани, сектанти и евреи. Но за много от съвременните млади хора е по-лесно да си търсят оправдание и да остават встрани от Църквата, защото ако станат част от нея, това би означавало да поемат някакви задължения. А те не биха искали да си усложняват живота, поне докато не се стигне до сериозно заболяване на детето или до случаи като този, който описах в началото. Нека Бог опази невинните младенци от неверието на родителите им!

Уместно е да се запитаме: какво трябва да направим ние като православни християни, за да помогнем в подобни ситуации? На първо място можем да помогнем с препоръка. Добре би било, без да натякваме, да поговорим на родителите за благодатта Божия, за тайнствата и молитвите, от които детето би могло да се ползва при необходимост. Това ще бъде нашият дял като катехети, разбира се самите ние трябва да сме наясно с нещата за които говорим.

Друг важен и съществен въпрос е, ако, попаднем в екстремна ситуация, при която съществува риск за живота на детето, когато няма време да извикаме свещеник, какво да направим? Тогава остава една възможност – Кръщението да бъде извършено от обикновен православен християнин – мъж или жена. Много хора не знаят, че това е допустимо в практиката на Православието и че е предвидено именно при опасност от смърт на отрочето.

Процедира се така: младенецът бива три пъти потопен или поръсен три пъти с вода, според възможностите предоставени в случая и се произнася трикратно кръшелната формула: “Кръщава се Божият раб /или рабиня/ (споменава се името) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа”. След този акт детето се смята за член на Христовата Църква, а ако опасността за живота му отмине, над него се извършва тайнство Миропомазване. Свещеникът прочита всички останали молитви, но не повтаря кръщелната формула, защото това тайнство вече е извършено, а то се прави само веднъж в живота на християнина /Ефес. 4:5/, (ап. правило 45).

Ако родителите или другите близки на младенеца не знаят кръщелната формула и не могат да извършат Кръщението, може да се наложи да го извършим ние. В тези случаи трябва максимално да се съсредоточим, да осъзнаем към какво пристъпваме и да се постараем да се обърнем към Бога от цялата си душа и сърце. Изричайки Кръщелната формула трябва да съзнаваме своето недостойнство, но и великата Божия благодат, проводник на която се явяваме в момента. Трябва да сме наясно, че Бог е допуснал да извършим това, не защото сме много по-напред в духовния живот, а за да не погине нито една душа, а всички да бъдат приобщени в небесното Царство.

Тук може да се направи връзка с царственото свещенство /Изх. 19:6/, завещано от Христос и апостолите на всички християни, но трябва да се внимава да не се изпадне в съблазън. Защото тук не става въпрос за някакво велико дело, а за християнски дълг – да дадем шанс на една душа да стане съпричастна към Божията благодат, да придобие възможност за спасение /Йоан 3:5/. Защото Кръщението се извършва само над жив човек, напусне ли този свят, той никога вече няма да получи тази възможност!

Колко жалко, че това семейство – тези млади хора, за които разказах в началото на статията, не са знаели това, за да го извършат навреме! За нас, които се смятаме част от православната Църква е задължително да го знаем. Не бива да си позволяваме да бъдем невежи, защото неведоми са пътищата на Божия промисъл и неизвестни са изпитанията които ще срещнем по пътя си. Невежеството във вярата е грях, за който несъмнено ще понесем своята отговорност пред Бога.

Използвана литература:

1. Афанасиев, Н. – Царственото свещенство, сп. Мирна, бр. 28, 2007 г.
2. Коев, Т. К. – Православен Катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991 г.
3. Николов, И. – Защо се кръщаваме и какви са задълженията на кръщелник и кръстник, Костенец 1993 г.
4. Правила на светата православна Църква, С. 1936 г.
5. Силченков, Н. – Практическое руководство при совершении приходских треб, Санкт-Петербург 1994 г.
6. Чифлянов, Бл. – Литургика, С. 1996 г.

 

Източник: pravoslavie.bg

Какво са иконите и защо протестантите ги отричат?

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Какво са иконите и защо протестантите ги отричат?

1_23.jpg Защо в протестантските църкви няма икони? Също така се питам защо се молим на светците, не трябва ли да се молим само на Господ Иисус Христос?

На въпроса най-общо казано може да се отговори така: иконите в древността са се появили по същите причини, по които ние днес правим снимки на нашите близки. Тогава разбира се не е имало фотография и изписването на образа на някой свят човек, мъченик или на Господ Иисус Христос, е било възможност за хората да имат жив спомен за тях. Това е рационалната прилика с днешната фотография. Но иконите не са „примитивни фотографии“, а нещо много повече. Причината за това „повече“ се крие в молитвената връзка между вярващите, която се осъществява с помощта на Божията благодат. Тук е и разковничето на различното отношение към иконите между православните и протестантите. Както ще разберете и от статията, в православната Църква е възможно молитвеното общуване и между хората, а не само между човек и Бога.
В най-ново време е известен случаят, когато двама от най-големите съвремнни старци, Паисий и Софроний, са си „устроили” молитвена среща пред Божия престол, тъй като не са имали физическа възможност да се срещнат. (Единият живеел на Св. гора,а другият в Англия) По-точно казано, в православната молитвена практика е възможно човек да общува с Бога чрез друг човек. Вярващите са молели светеца да се застъпи пред Бога за тях, когато са го посещавали, но и когато са били далеч от него. Благодатта на Бога, в която той е живеел, е правила това „общуване от разстояние“ напълно възможно. А когато светецът починел и отишел при Бога, християните са знаели, че връзката му с Твореца вече е била още по-директна и затова молитвите му – още по-силни. Според протестантите общуването между хората е възможно, само ако са живи. Църквата обаче никога не е имала такова отношение към починалия човек – защото както е казано и в Евангелието „за Бога всички са живи“. Разделението, което правят учебниците по догматика между земна и небесна Църква е само условно и за учебни цели. Всъщност Църквата е една и в нея са всички живи и починали, а глава на цялото тяло е Христос. Протестантите имат различно учение за Църквата – те прокарват между „земната“ църква и „небесната“ църква категорична бариера.
Защо обаче молитвите на светците имат по-голяма сила от тези на обикновените християни? Често това е основният въпрос-обвинение на протестантите срещу православието. За един човек, който има личен молитвен опит в Църквата, отговорът е очевиден. Но не всички хора имат такъв. За протестантите молитвата е вид телефон за връзка с Бога. Тоест, тяхното разбиране за молитва е, че е достатъчно човек да каже на Бога какво иска и да има вяра, че Той съществува и може да го изпълни – а изпълнението на исканото е „Божа работа“. В този смисъл молитвата на протестантите протича на едно умствено, рационално ниво. Естествено обаче, това не удовлетворява човешкото сърце, което очаква от общуването с Бога нещо много повече от радиовръзка, и затова прибавят към молитвата различни емоционални състояния, които в някои случаи могат да преминат в екстаз.
Православната молитва е нещо много по-различно – тя е преди всичко усилие на сърцето. Тя пак използва думи, но те стоят „кухи“ и някак „мъртви“, ако не са потопени в сърцето. Когато молитвата на ума се съедини със сърцето, или стане сърдечна, тя обикновено е изпълнена с много болка, светла печал, тя сякаш проветрява цялото ни същество, независимо за какво сме се молели. Така например се моли майка за своето болно дете или всеки един човек в редките мигове на изпитание в живота си. Но обикновените хора не можем да поддържаме в себе си такава молитвена концентрация. Ние сме разсеяни – умът ни блуждае на една страна, сърцето на друга, волята на трета. Целта на християнската аскеза и въобще на християнския живот е събирането на тези многобройни разпаднали се центрове на личността ни в едно – според православното учение това място на събиране, на оцелостяване на човешката личност е сърцето. Колкото повече някой обича Бога, толкова по-големи жертви е готов да прави за Него. Жертвите, които прави християнина в духовната си борба, са най-трудните – реже живи късове от егоистичното си „аз“, за да даде възможност на едно ново „аз“ да се роди в разговора му с Бога. Старото „аз“ трудно общува с Твореца – то е самовлюбено, разхвърляно, разсеяно, с една дума – болно. А новото „аз“ се изписва бавно, като икона в нас, а иконописецът е Божията благодат, която непрекъснато насърчава неговото раждане. На езика на Евангелието това се нарича „ново раждане“, „раждане отгоре“, което ние съвсем погрешно преписваме механично на самия акт на кръщение.
Духовният човек постоянно е в състояние на такава молитвена концентрация, каквато обикновените християни постигат много рядко в живота си, а може и никога. Молитвената топлина на светия човек вече няма нищо общо с емоциите, приповдигнатите психични състояния и т.н. явления. Тя е като друго измерение в човешката душа и не може да бъде описана, нито рационално осмислена от някой външен на нея. За такива хора Евангелието казва, че имат „дръзновение“ пред Бога. Те говорят с Бога като с приятел, а не като слуги или още по-лошо – като роби. Христос казва, че такива хора имат вяра „колкото синапово зрънце“, но тя може да премести планини. Сама разбирате, че това няма нищо общо с протестантското разбиране за „вяра“ като проста увереност в съществуването и всемогъществото на Божия Син. Вярата в православието е динамична величина, тя се променя ежедневно. Затова се обръщаме молитвено за помощ към тези, за които знаем, че Божият дух е заживял постоянно в тях и ги е преобразил.
Това е накратко за отношението на Църквата към светците. Учението за иконите може да бъде разбрано само в тази връзка. Ако се интересувате повече, може да намерите книгата „Богословие на иконата“ на Леонид Успенски. Там ще видите, как Църквата е вложила цялото си учение, богословието в неговата най-голяма дълбочина, в православната икона.
Протестантите отхвърлят иконите заради Божията забрана в десетте заповеди да си правим кумири и изображения на различни творения. Забраната за изображения всъщност е забрана за създаване на идоли, несъщестуващи божества, на които хората в онази далечна древност са се кланяли. „Само Аз съм твоят Бог“ е казвал Господ на еврейския народ. Изображението на Христос не е изображение на несъществуващо божество, нито на някоя твар. Христос наистина е живял, наистана е бил човек. Затова иконата на Христос е важно богословско свидетелство за боговъплъщението. Тя е наситена с дълбока символика, за която също може да намерите много литература. На снимката виждате най-ранната запазена икона на Христос – от 6 век, пазена в Синайския манастир.
Отношението към иконите е като към светиня, защото на тях са изобразени святи лица. Иконите се освещават чрез Божията благодат. Благодатта освещава материята – след въплъщението на Бог Слово материята вече не е чужда на Бога. Спомнете си евангелския разказ за кръвотечивата жена, която се докосва до края на дрехата на Христос в тълпата и Той казва: „Някой се допря до мен, защото усетих да излиза от Мен сила“. Тази сила е благодатта. Протестантите тълкуват този пасаж като снизхождение на Бога към жената, която още не е имала съвършена вяра, за да общува „дирекно с Христос“. Но Евангелието казва друго – че Христос я похвалва за вярата й…

Иконите помагат на молещия се пред тях (а не на тях) да се концентрира молитвено и да настрои душата си на вълните на православната молитва. Затова те са лишени от ренесансова чувственост и имат различна естетика. Отношението към тях обаче може да бъде като към идоли и това, за съжаление, е също разпространено сред хората, които са склонни да превръщат и най-святото нещо в суеверие. Пример са нестинарските игри с иконата на Богородица и св. св. Константин и Елена, или възприемането на иконата като магичен предмет.

Златина Иванова
Източник: dveri.bg

Хелоуин – сатанистки празник за милиони

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Хелоуин – сатанистки празник за милиони

От гледна точка на Православната църква Хелоуин е безусловно един сатанински ритуал. В сатанизма има тайни ритуали, в които участват само посветени, а има и профанни прояви за мнозинството, за милиони хора. И Хелоуин е тъкмо една от тях. Бих го нарекъл либерален, демократизиран вариант на сатанизма.

С какво е лош този тъй наречен празник? Когато хората навличат върху себе си разни маски — на удавници, мъртъвци, вещици — всичко това се отразява върху душата, лепи се по нея. И Божият закон казва: не трябва да си навличаме чужди образи. Защото има невидим свят, който се състои от светли и тъмни сили, от ангели и бесове, и ако човек навлича върху себе си демоничен образ, то той сам привлича тъмната сила и този допир до тъмния свят няма да му донесе нищо добро. И, напротив, ако човек ходи на църква, ако се кае, ако се моли, то той пуска в душата си светлата сила, която го пречиства. Това е един много прост закон. Просто повечето хора в духовното си невежество не приемат съществуването на невидимия свят.

Хелоуин стана популярен у нас след падането на комунизма. Рухна стената, а заедно с нея рухна и идеологията — добра или лоша, тя все пак бе някаква преграда срещу всичко, което след това започна да нахлува у нас. Процесът на популяризирането на Хелоуин започна като стихиен — самите хора, които преди това не бяха виждали нищо подобно, го приеха. Но впоследствие, струва ми се, с популяризирането на това събитие се заеха вече определени външни сили, и целта им беше напълно очевидна — да ни отслабят като държава, като нация, да ни разклатят.

Единствената сила, която стои днес на пътя на този поток, който се лее към нас от запад, е Православната църква. Църквата обяснява на хората, че всички тези неща, в това число и Хелоуин, са опасни игри, че те могат да доведат до лоши последици. Църквата говори за това навсякъде, където може: в училищата, във висшите учебни заведения, в младежките организации. Целта ни е да посеем семето в душите на хората, на младежта. И като всяко семе, то не може да порасне мигновено — нужно е време. И ако поне един от десетима души приеме онова, което казва Църквата днес, то това вече е добре, това означава, че този човек след време сам ще сее семето на духа и морала в душите на другите хора. И, разбира се, много важно е всички да помним: ако усилията на свещениците и Църквата бъдат неотклонни, то Господ винаги ще помага. Всяко наше добро усилие се оценява и умножава десетократно от Бога.

Как да се предпазим от въвличане в Хелоуин, когато за него на всяка крачка говорят медиите и интернет? Според мен съвсем без цензура няма да можем да минем. Защото ако изобщо няма никаква цензура, особено по отношение на киното и зрелищата, то ще рухне всичко: още утре ще започнат да ни командват извращенците. Говоря, разбира се, за разумна цензура, а не за тоталитарна система. Спомнете си Франция по времето на генерал Дьо Гол: Дьо Гол се грижеше да не се показва разврат, Холивуд да не господства във френското кино. Заслужава си този опит да се използва и у нас.

От друга страна, човекът се нуждае от възпитание. Той трябва да бъде възпитаван така, че вместо своеволие да има свобода в Христа. Що е истинска свобода? Свобода от греха, умение да забраниш на самия себе си онова, което е лошо. Тъкмо в тази самозабрана се кове истинската свобода на личността, докато своеволието превръща човека в роб на греха и злото.

Най-добре е да прекараме Хелоуин, молейки се — да прочетем молитвите, акатиста, ако сме църковни хора. Ако ли пък не сме, то добре ще е да изгледаме някой хубав, проверен от времето филм или да прочетем някоя хубава книга. С други думи, да се поставим в известна изолация спрямо този фалшив и мръсен ”празник”. Това също е умение: да се научим на самоизолация от лошото, да не гледаме лоши неща, да не слушаме лоши неща. Чрез нашите сетива в нас влизат различни образи и от нас зависи ще бъдат ли те гадни или добри.

Същото трябва да обясним и на детето: ако носиш кръстче, не ти трябват тези пъклени костюми. Трябва от най-ранна възраст да учим детето да се противопоставя на онова, което го заобикаля. И макар да не можем да игнорираме напълно заобикалящото, има предели на компромиса, има граници, които човек инстинктивно усеща — тази линия не трябва да се прекрачва. Трябва да се научим самите ние да усещаме тези граници и да научим на това нашите деца. Това е труд, сериозен духовен труд, който е труден за извършване, но необходим.

О. Александър Шумски е клирик на храма ”Св. Николай Мирликийски”, Москва

Източник: Русская планета

„Покайте се!”

Posted Leave a commentPosted in Без категория

„Покайте се!”

 „Евангелието не разделя хората според добродетелите и греховете им, а според желанието им да се покаят. И че Христос всъщност не ни призовава да ставаме по-праведни и по-добродетелни, а да се покаем. Това ли е същността на православният духовен живот?

Ако делим хората на добродетелни и на грешници, можем да кажем, че абсолютно всички трябва да отидем при грешниците, защото няма човек без грях. И един ден да е живял на земята, той е грешник. Следователно това, от което има нужда човек, не е да стане добродетелен, а да се покае. Свети Йоан Кръстител не е казвал на хората: “Станете по-добри”, а „Покайте се!”. И едва, когато се покаят, тогава да преследват добродетелите. Първите думи, първото обръщение на свети Йоан Кръстител и Христос към учениците им е: покайте се! Когато човек се покае, естествено е да се опитва да отбягва злото и да става добродетелен. Но той няма да стане християнин, защото е добродетелен, а ще стане християнин, когато се покае. Добродетелта сама ще дойде като следствие. Ако човек не последва този естествен път на нещата, а поиска първо да стане добродетелен, тогава той е фарисей. Защото тогава ще се стреми към добродетел, а няма да разбира, че неговата добродетелна практика произхожда от егоизма. Това не е добродетел. Защото добродетелта е благо само, когато е плод на вярата. Добродетелта може да бъде и опасна. Защо? Защото, когато се превърне в нещо самодостатъчно и самоцелно, може да направи човека егоист и фарисей.

Затова светите отци на Църквата са казвали винаги: основата, върху която се гради истинската добродетел, е смирението и покаянието. Смирението ражда добродетелта. Без смирение добродетелта е опасна. Защото добродетелта без смирение прави човека егоист и повтарящ Адамовия грях. “

проф. Георгиос Мандзаридис

Св. Николай Велимирович: Относно Хелоуин

Posted Leave a commentPosted in Без категория

                                                      Св. Николай Велимирович:  Относно Хелоуин

Като православни християни ние трябва внимателно да изследваме всеки аспект на нашето участие в света, неговите дейности, празници и фестивали, за да бъдем сигурни дали тези участия са съвместими с нашата Свята Православна Вяра. Сега всичко във външния свят ни напомня, че Хелоуин наближава: в училище децата са заети да рисуват тикви, да изрязват прилепи, духове и вещици, и подготвят идеалния костюм, с който да ходят да събират лакомства. Повечето от нашите училища, обществени организации и забавления по телевизията, радиото и пресата ще участват и извлекат изгода от Хелоуин. Много от нас ще участват в тoзи фестивал като отидат на парти с костюми, или като заведат децата да търсят лакомства в квартала по тъмно на 31 октомври. Много от нас ще вземат участие във фестивала, вярвайки, че той няма по-дълбок смисъл освен забавление за децата. Повечето от нас не знаят историята на фестивала и костюмите му. Празникът на Хелоуин се е появил в предхристиянските времена сред келтските народи на Бритaния, Ирландия и северна Франция. Тези езичници вярвали, че физическият живот се е появил от смъртта. Следователно, те празнували започването на „новата година” през есента, в навечерието на 31 октомври до деня на 1 ноември, когато те вярвали, че сезонът на студеното, мрачното, упадъка и смъртта започвал. Обучени от техните жреци, друидите, хората изстисквали всички сърдечни огньове и светлини, и мракът взимал надмощие. Според келтската езическа традиция, душите на мъртвите отивали в света на мрака, разрухата и смъртта, и влизали изцяло в общение със Самхаин, господарят на смъртта, който можел да бъде успокоен и поласкан с жертвоприношение, за да позволи на душите на мъртвите да се завърнат вкъщи за този празник. Това вярване довело до ритуалната практика да се скита по тъмното в костюми на вещици, гоблини, феи и демони. Те също вярвали, че душите на мъртвите идвали с голям глад на това празнично посещение. Изводът бил, че всяка душа на мъртъв и неговият имитатор, който не са подсигурени с лакомство, ще предизвикат гнева на Самхаин, чиито ангели и служители ще отмъстят чрез множество проклятия. В строгата ранна Православна Келтска Църква, светите отци се опитали да противодействат на този езически ритуал като установили празника на Вси Светии на същия ден(на Изток денят се чества на друга дата). Нощта преди празника (навечерието на вси светии) се отслужвало бдение и сутрешно честване на Евхаристията. Този обичай е създал термина Хелоуин (навечерие на Вси Светии). Но останалите езичници, т.е. антихристияни, реагирали на опита на Църквата да измести празника им като разпалили пожар през тази нощ, така че нощта преди християнския празник станала нощ на магьосничество и други окултни практики, много от които включвали оскверняване и подигравка с християнските вярвания и практики. Костюмите на скелети за измислени като подигравка с почитта на Църквата към Светите мощи. Светини били крадени и използвани в светотатства. Практиката на просене се превърнала в система за преследване на християни, които отказвали да участват в тези фестивали. И така опитът на Църквата да противодейства на този езически ритуал се провалил.
Това е само кратко обяснение на историята и значението на фестивала на хелоуин. Ясно е, че ние, като православни християни, не можем да участваме в това събитие по никакъв начин (дори да го приемем само като шега) и нашето участие в него би било идолопоклонническо предателство към Нашия Бог и към нашата Свята Вяра. Ако имитираме смъртта с подходящите дрехи или като скитаме в тъмното, или като просим, тогава доброволно сме сключили връзка със смъртта, чиито господар не е келтският Самхаин, а самият сатана, злият, който стои срещу Бога. По натам, когато питаме „лакомство или номер” нашият диалог не е с децата, а със самият сатана. Нека си припомним нашите предци, Светите християнски мъченици на ранната Църква, както и нашите сръбски новомъченици, които отказвали, въпреки болезнените наказания и ужасните гонения да боготворят, почитат или уважават по какъвто и да е начин тези идоли, ангели на сатаната. Основата на нашата Свята Църква е върху тяхната свещена кръв.

В днешния свят на духовна апатия и безразличие, които са корените на атеизма и отделянето от Бог, човекът е подтикван да пренебрегне духовните корени и практики на разни обичаи, когато техните външни проявления изглеждат обичайни, забавляващи и безобидни. Догмата на атеизма подчертава много от тези практики, отричайки съществуването на Бога и сатаната. Нашата Свята Църква, чрез Иисус Христос, учи, че Господ сам стои и съди всичко, което правим и вярва, че нашите действия са или за Бога, или против Него. Никой не може да служи на двама господари. Следователно, нека ние не правим така, както келтските езичници, да скитаме в тъмното и да имитираме мъртви души. Нека се помолим пред нашите икони и заедно с нашите семейства да се помолим Господ да ни даде вяра и кураж да се запазим като Православни Християни в тези тежки времена, и да ни избави от злото.


в pdf- https://drive.google.com/…/0B0rsXtmHGwveLTdsYnVkR3lKe…/view…
Статията на английски- http://www.pravoslavieto.com/calendar/halloween/index.htm…
Подписка против- http://civilactionbg.com/?p=270
БИБЛИОТЕКА“ПРАВОСЛАВНО ХРИСТИЯНЧЕ“

ДАРА НА СТАРЕЕНЕТО

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ДАРА НА СТАРЕЕНЕТО

 

Вечната трагична история: мъж на около четиридесет години напуска своята остаряла жена заради младо момиче и я оставя в огромна мъка и самота. Това се случва с известните личности, а булевардните издания жадни за сензация го тиражират. Понякога се случва и с обикновените хора, за които не се пише по вестниците, но за това можете да узнаете от интернет или от приятели. Това може да стане с напълно светски хора, както и с църковни хора. В центъра на скандала може да бъде, например, добре известен кинорежисьор, който е създал в своя филм образи, излъчващи вяра и вярност и християните са го хвалили заради това. Или преподавател от християнския университет. Това може да се окаже просто ваш добър приятел. При всички положения, ситуацията изглежда една и съща.

Какво е казано в Писанието: „Господ беше свидетел между тебе и жената на твоите младини, към която ти постъпи вероломно, когато тя е твоя другарка и твоя законна жена.“ (Мал. 2:14).
Защо хората (даже и хора от християнските среди) постъпват така? Една от изоставените жени беше казала: „Той беше на четиридесет, а му се искаше да е на двадесет и пет.“ С течение на времето идва един момент, в който ние откриваме, че се променяме. Отива си физическата привлекателност, здравето, и ние разбираме, че никога няма да бъдем на двадесет и пет. Остаряваме и умираме, както всички останали хора.
Мъжът поглежда към жена си и вижда, че тя не изглежда като момичето от корицата на списанието, и това му напомня, че той самият не е красив младеж от рекламите. И тогава змията му внушава тъга и ужас от този напълно естествен и нормален факт. И това го кара да търси някаква утеха в тази самозаблуда. „Не, аз не съм на четиридесет, аз все още съм на двадесет и пет, и до мен трябва да има едно младо момиче.“
Когато ние градим живота си върху погрешна основа, и ако допуснем, че той е бил ръководен от фалшиви ценности, ние сме обречени на нещастие – временно и вечно. Има път към спасение, път към вярата, послушанието, молитви и вяра в Бога, които ни подготвят за вечното, неизменното, истинското щастие. И част от този път е процеса на стареене, духовното израстване, придобиване на мъдрост, истинска, дълбока и зряла връзка с нашите близки. Както е казано още в зората на християнството, има два пътя – „Път към живота и път към смъртта – и огромно различие между тях.“

Пътят към смъртта – това е опит да намериш щастието там, където нас не ни очаква нищо друго, освен временното и вечното нещастие. Пътят към живота – това е път към вярата и послушание към Божиите заповеди. Ние решаваме да се подчиним на Бога и съзнателно търсим Неговата помощ, за да се изправим пред лицето на изкушението. Тогава ние сме със света, и с тиха радост и надежда приемаме дара на стареенето.

Автор : Сергей Худиев
Източник: pravzhizn.ru

„КАК ДА ОТГОВОРИМ НА ХОРА, КОИТО ОСЪЖДАТ ДУХОВНИЦИТЕ ?

Posted 1 CommentPosted in Без категория

„КАК ДА ОТГОВОРИМ НА ХОРА, КОИТО ОСЪЖДАТ ДУХОВНИЦИТЕ ?

Веднъж попитахме о. Паисий:
– Отче, вие винаги ни казвате да имаме добри мисли.
Бихме искали да ни посъветвате как да разрешим
следния проблем: Хората често идват при нас и ни казват,
че някои свещеници искат много пари за извършване на
св. Таинства, че пушат и прекарват времето си в заведенията,казват, че някои от тях са замесени в
нечисти дела, обвиняват ги и представят очевидни доказателства в подкрепа на думите си.
Какво да отговорим на хората, които осъждат духовниците?
Тогава Старецът ни разказа следното:
– От опит зная, че хората в този живот се разделят на две категории. Трета не съществува, те всички принадлежат или към първата, или към втората.
Първият вид хора са като мухата, която винаги отива там,
където има боклук и каца върху него.
Например когато мухата отиде в една градина с благоуханни цветя, тя няма да ги забележи, а ще потърси къде в градината има боклук и там ще кацне, ще кръжи наоколо и ще се чувства добре във вонята.
Ако мухата можеше да говори, и вие я попитате дали има рози в градината, тя със сигурност би отвърнала:
“Аз дори не зная как изглеждат розите.
Зная само къде да намеря боклук, тоалетни и всякакви нечистотии.”
Такива са и хората, които приличат на мухата:
те са свикнали да имат лоши мисли и да търсят лошите неща в живота си, като отричат добрите и отказват да ги забележат.
Другият вид хора са като пчелата, която винаги търси нещо сладко и хубаво, на което да кацне.
Когато пчелата попадне в стая, пълна с боклук, където има едно малко парче локум в ъгъла, тя няма да забележи боклука, а ще кацне върху него. Така ако помолим пчелата да ни покаже къде е боклукът,тя ще отговори:“Не зная. Мога само да ви покажа къде има цветя, сладки, мед и захар”, защото вижда само добрите неща.
Такива са вторият вид хора, които имат добри мисли и виждат само добрата страна на всичко.
Те винаги се опитват да покрият злото и греха и да запазят ближните си, докато хората от първия вид се стремят да извадят злото на повърхността.
Когато някой дойде при мен и започне да обвинява другите и с това ме поставя в затруднено положение, му посочвам горния пример. Тогава го питам към кой вид хора иска да принадлежи, за да намери подобни на него, с които да общува.

Иеромонах Христодулос