КОЙ Е ДЯВОЛА И КАК ДЕЙСТВА ТОЙ ?

Posted Leave a commentPosted in Без категория

КОЙ Е ДЯВОЛА И КАК ДЕЙСТВА ТОЙ ?

От Свещеното Писание узнаваме, че дяволът е падналият Денница.
За него Господ ни казва така: видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лук. 10:18).
Той, сатаната, е повелител, началник на чина на падналите  от небето ангели, които, решавайки да се възбунтуват против Божествената воля, претърпели поражение и автоматично  отпаднали от своето достойнство и положение.
Едновременно с това изгубили и изумителната красота на облика си, превръщайки се в мерзки чудовища, самото спомняне за които е ненавистно. На дяволското същество е чуждо всичко
добро, хубаво, праведно, просто,разумно и истинно.

Някога носител на светлината, на правдата,  на любовта и светостта, Денница със своето неподчинение пред Бога мигновено се е превърнал в оръдие на абсолютния мрак, ненавист, лъжа, на съвършеното зло и на всичко, което поражда погибелно тление и смърт.

Той станал и завинаги ще остане мрак, лъжа и погибел,  и целта му е да противостои на всичко, което е от Бога, на този, за когото Бог се грижи, и особено на човека. Той, дяволът, станал и завинаги ще остане наследник на смъртта и обитател на ада, имайки за своя главна цел да прелъсти и увлече на своя страна онези, които успее.

Човекът, който се стреми към единение с Бога, е негова главна мишена. Дяволът не може да се примири с това, да вижда как човекът се издига все по-нагоре и превъзхожда достойнството, което е имал преди грехопадението, поради което и яростно пуска стрелите си в него.
Дяволът е бил и преднамерено остава човекоубиец.
Сам бидейки лъжа, коварство и злоба, той не се явява открито, но възбужда ума и чувствата с помощта на представи и коварни уловки с цел да въведе в заблуждение мислите и волята, и да застави разума да се съгласи, и по такъв начин да улови жертвата с обичайното си вероломство, лицемерие и хитрост.

Врагът знае, че човекът живее и действа основно с чувства и усещания, затова и раздразва чувствата, използвайки на пръв поглед благовидни предлози, за да изтръгне по такъв начин съгласие от човека.
Както виждате, дяволът представя всичко като жизнена необходимост. Така става както в материалния, така и в духовния свят.

Ако човек е свободен от страсти и лоши привички, тогава той лесно може да се избави от посегателствата и борбите с дявола. Но ако е техен пленник, тогава го чака жестока и мъчителна борба.

Но все пак може да се противостои на дявола в съюз с благодатта, съпребиваваща в нас, и на основата на нашето предназначение и спазване на божествените заповеди.

Истинно и вярно ни съветва апостолът: опълчете се против дявола и той ще побегне от вас. (1 Иак. 4:7) и още: Ако гневът на началника избухне върху тебе, не напущай мястото си (Екл. 10:4).

Дяволът, като няма власт направо или с чувствен образ да въздейства на човека, го безпокои само посредством въображения и картини, които предлага на мисления екран, и чрез образи, възникващи в ума.
В този случай човек сам решава да приеме ли предложението (прилога), или да го отхвърли. Така основно действа дяволът на човека, но какво ще стане по-нататък, зависи от самия човек: ще се поддаде ли, или ще противостои.

Нашият най-непосредствен начин да се защитим и да противостоим на дявола е да призоваваме Бога (в молитва), а така също и да си напомняме за нашата цел и предназначение. Господ, когато е бил в пустинята,ни е показал нагледно как трябва да се борим с врага и с всичко, което му съдейства.

Дяволът не е надарен с прозорливост и дори не знае за какво мисли човекът, но по движението на усещанията прави извод, в съответствие с който възбужда нашите чувства и членове със страстни помисли.
Когато види, че човек е разположен към някакъв предмет или идея, образите на които сам е предложил на неговото въображение, дяволът разбира, че именно това желае човекът и че чувства влечение към това. Веднага се намират и подходящи причини, и жертвата попада в неговия плен.

Дяволското естество е подобно на естеството на ума. Той е бистър, неуморен, жесток, не се нуждае от сън, постоянен е в лукавството и злобата, може за един миг да се превръща и да приема всякакъв образ или вид, ако това способства за постигането на коварната му цел. Дяволът се премества във всяко пространство с огромна скорост и използва всякакви средства с главната цел да възпрепятства изпълнението на Божията воля.

„Писма“

Старец Иосиф Ватопедски

ОТНОСНО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ЗА БОЖИЕТО БИТИЕ

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ДО ПОЩАЛЬОНА ИЛИЯ К.: ОТНОСНО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ЗА БОЖИЕТО БИТИЕ

Св.Николай Велимирович

„Един Ваш приятел постоянно Ви повтаря: „Няма Бог!“ Неговите думи Ви шибат като
удари с камшик. Вие се борите за своята душа и за своя кивот. Добре сте разбрали: ако
Го няма Живия и Всемогъщ Бог, Който е по-силен от смъртта, то тогава смъртта е
единственият всемогъщ бог. Тогава всички живи същества са просто играчки в лапите
на всесилната смърт, както мишката в лапите на гладната котка. Веднъж, развълнуван,
Вие сте казали на своя окаян приятел: „Бог има, теб те няма!“. И не сте сбъркали!
Защото онези, които са се отлъчили от вечния Животодател в този свят, ще бъдат
отлъчени от Него и в другия. И така нито тук, нито там няма да познаят величествения
Създател на всички твари. А да бъдеш разлъчен от Бога е пo-лошо, отколкото изобщо
да не съществуваш. На Ваше място аз бих му казал и това:
„Грешиш, приятелю, казвайки: „Няма Бог!“ Правилно би било да кажеш: „Аз нямам
Бога“. Защото ти сам виждаш, че останалите около теб чувстват Бога, поради което и
казват: „Има Бог!“ Следователно не че няма Бог, а ти Го нямаш.
Грешиш като болния, който би казал: „няма здраве на света“. Без да лъже, той би
могъл да каже само: „аз нямам здраве“, но ако каже: „на света изобщо няма здраве“,
това ще бъде лъжа.
Грешиш като слепеца, който би казал: „на света няма светлина“. Има светлина, целият
свят е изпълнен със светлина, но той, бедният слепец, я няма. Ако искаше да каже
истината, той би могъл да каже само: „аз нямам светлина“.
Грешиш като просяка, който би рекъл: „няма злато на земята“. Има злато: има го и на
земята, и под земята. Който казва, че изобщо няма злато, не казва истината. Би я казал,
ако рече: „аз нямам злато“.
Грешиш като злосторника, който би казал: „няма доброта на света“. В него самия няма
доброта, а не в света. Затова не би сбъркал, ако каже: „аз нямам доброта“.
Така и ти, приятелю, говориш невярно, като казваш: „няма Бог!“ Защото ако ти нямаш
нещо, това не означава, че никой го няма, или че го няма изобщо. И кой те
упълномощи, кажи ми, да говориш от името на целия свят? Кой ти даде право да
приписваш своята собствена болест на всички да налагаш на всички своята нищета?
Ако признаеш и кажеш: „нямам Бог“, то тогава ще кажеш истината думите ти ще се
превърнат в изповед. Имало е, има и сега изключителни хора, които наистина нямат
Бога. Но Бог ги има, има ги до последното им издихание. А ако и при последното си
издихание те заявят, че няма Бог, тогава и Бог престава да ги има и ги отписва от
Книгата на живота. Затова моля, приятелю мой, заради твоята душа, заради вечния
Живот и Царство, заради Христовите сълзи и рани – моля те, превърни твоята
горделива дръзка изповед в изповед покайна. А какво трябва да правиш след това, ще
ти каже Църквата – питай!“
Мир на теб и благословение от Бога!“

Въпросът, който протестантите не задават

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Въпросът, който протестантите не задават

  Автор : свещ. Георги Максимов

 Когато ние, православните, говорим за вярата с протестант, от негова страна можем да чуем най-различни въпроси. И за иконите, и за кръщаването на младенци, и за почитането на светиите и т. н. Но има един въпрос, който самите те никога не засягат, въпреки че именно той е най-важният и в него се крие коренното различие между нас. Този въпрос е учението за Църквата.

Какво е Христовата Църква? Всеки протестант веднага ще каже, че деноминацията, към която принадлежи в последно време, е и Христовата Църква. Тогава следва въпросът: кога се е появила вашата деноминация? Диапазонът на отговорите ще бъде от миналата година до началото на Реформацията. Чудесно, но къде е била Христовата Църква до това време?

Много протестанти изповядват следния възглед за църковната история: имало е апостолски времена и тогава Църквата е била апостолска. А след това, може би от ІІ век нататък, се появили изкривявания в учението на Църквата. Мнозина направо казват, че Църквата е изгубила апостолското вероучение, тъй като е привнесла всякакви лъжливи практики и идеи в неговата чистота. Дори могат да кажат, че „истинската Църква била унищожена от езичеството”[1]. И ето, като се започне от ХVІ век, тоест от времето на Реформацията, именно те, протестантите, уж са върнали това чисто апостолско учение. Но тези от ХVІ век са „старите” протестанти: лутерани, калвинисти. А „новите”, като баптисти, адвентисти, петдесетници, са възникнали в още по-късно време.

Тъй като протестантите, както е известно, обичат да казват, че именно те и само тяхната деноминация по своята вяра точно следва Библията, то ние ще разглеждаме техните възгледи за Църквата именно през призмата на Свещеното Писание. Ще изследваме съответства ли на Библията тази протестантска идея за изчезналата Църква.

Господ Иисус Христос е казал: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят(Мат. 16:18). Тоест Господ обещава, че силите на злото няма да победят Църквата, включително и чрез изопачени, неправилни учения за вярата. Тя винаги ще остане същата славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но е света и непорочна (Еф. 5:27), Божи дом… стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), каквато я изобразяват апостолите в Писанието.

И разбира се, ако повярваме на протестантите, че създадената от Христос Църква се е осквернила от езически практики, изгубила е истината и се е отклонила в заблуди, в такъв случай трябва да кажем, че портите на ада са надделели над Църквата. И така да обявим Господ Иисус Христос за лъжец, показвайки, че Той е обещал, но не е изпълнил Своето обещание.

Има и друго обещание, което Господ е дал. Той е казал: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20). Господ не само обещава, че Църквата сама по себе си ще бъде устойчива: Той също така обещава, че Сам ще бъде със Своята Църква през всички дни до свършека на света. Тук, както виждаме, няма нито дума за това, че Господ смята да направи пауза от ІІ до ХVІ век. Или, още по-малко, след ХІХ век.

Уверенията на протестантите, че Църквата уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко противоречат на казаното в Библията.

И апостол Павел от своя страна пише, че на Бога ще се отдава слава в църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века (Еф. 3:21). Тоест, създадената от Христос и разпространена чрез апостолите Църква ще съществува през всички следващи поколения и ще прославя Бога. Уверенията на протестантите в това, че тази Църква уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко противоречат на тези библейски думи.

Също така си заслужава да напомним, че Христос е обещал на апостолите да даде Дух Свети и е казал: А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина (Йоан. 16:13), ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Йоан. 14:26). Кога е дошъл при апостолите Дух Свети, ние знаем – в деня на Петдесетница – който се смята и за рождения ден на Църквата. Тоест, Господ дава Дух Свети, и Дух Свети запазва Църквата. Запазва я от изопачавания и отклоняване от истината. Затова апостол Павел и нарича Църквата стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15).

Защото Духът на истината я наставлява, и Сам Христос, Който е Истина (Йоан. 14:6), невидимо пребивава в нея. Отделният човек или дори група хора, разбира се, могат да се отклонят в заблуда, и винаги е било така. Още апостолите са предупреждавали за това (вж.: 2 Петр. 2:1; Гал. 1:6-9). Но цялата Църква да се отклони в заблуда – това е невъзможно, тъй като то ще означава, че тя е престанала да съществува.

Ако Истинната Църква през ІV век вече не е съществувала, това лишава от авторитет и Библията, която е била съставена и съхранена от тази историческа Църква.

Тук възниква още един интересен въпрос към протестантите. Ето, вие казвате, че за вас е свята само Библията и че основавайки се уж именно на Библията, вие сте стигнали до убеждението, че от ІІ век истинната Църква е изчезнала, заразявайки се с езичество. А кой и кога е утвърдил канона на Новия Завет? Кой е установил, че от множеството паметници на древното християнство именно тези книги представляват Свещеното Писание, част от Библията? Отговор: това е станало през 364 г. на Лаодикийския Събор на същата тази Църква, която вие смятате за отклонила се в езичество, и чието историческо продължение е Православната Църква. Никой не може да посочи по-ранна дата на утвърждаването на канона на Новия Завет в този вид, в който го познаваме днес. Но ако по това време Истинната Църква вече не е съществувала, това лишава от авторитет и самата Библия, която била записана, съставена и съхранена от тази историческа Църква, от която по-късно, посредством католиците, са я получили протестантите.

Споменатите протестантски идеи не само противоречат на Библията, както вече показахме, но те и исторически не се потвърждават.

Например аз сам, когато пристъпвах към вярата, лично проверявах това. Отначало прочетох Новия Завет. След това започнах да чета други християнски документи, запазили се от края на І век. Например посланието на свети Климент Римски, ученик на апостолите.

След това преминах към онези документи, които са били написани през ІІ-рото столетие. И ги прочетох, включително и написаните непосредствено от учениците на апостолите, каквито са свети Поликарп Смирненски, свети Игнатий Богоносец. Тоест – ще подчертая – тези текстове са били написани от хора, които лично са познавали апостолите и от тях са възприели християнското учение.

После преминах към ІІІ век и прочетох всички християнски текстове от онова време. Продължих с ІV век и т. н. И се убедих, че през всички тези столетия Църквата е оставала една и съща в своето учение. Могли са да се изменят формулировките на вероучението, но самото вероучение и днес пребивава в Православната Църква такова, каквото е било във времената на апостолите и техните ученици.

Разбира се, аз никого не моля да вярва на думите ми. Ако ми се случи да беседвам с протестанти, им предлагам да проверят. Вземете текстовете и проверете. Има свободен достъп до всичко. Като правило, почти всички протестанти много слабо се ориентират в историята на Църквата и на практика изобщо не я познават. Това, което е било след описаното в Деяния на светите апостоли и преди възникването на тяхната деноминация, за тях е terra incognita. Макар че това е един огромен пласт в църковната история – и християнска, и общочовешка.

И ако протестантите намират в себе си смелост без предубеждения да разгледат този въпрос, то разбира се, ще видят истината. Не е трудно да се забележи, че Църквата, описана в документите от І-ІІ век, съвсем не прилича на това, което днес виждаме на протестантските събрания и при общото ни запознаване със съвременния протестантизъм.

Тази Църква от времето на апостолите обективно прилича на Православната Църква. И това не е само мое впечатление. Ще посоча за пример един случай, станал през 60-те г. на миналия век в американските градове Бен-Ломон и Санта-Барбара.

Група млади протестанти стигнали до извода, че всички протестантски Църкви, които са им известни, не могат да бъдат истинската Църква… И тогава тези млади хора решили да проследят историята на Църквата от времената на апостолите до наши дни, за да изяснят къде е отишла Църквата, която била описана в книгата Деяния. И тръгнали по същия път, по който по-късно вървях аз. Тоест те последователно изучавали всички исторически документи. При това в историята имало много разделения. И в Древната Църква имало различни ереси, които се отделяли от Православието. И на всяко такова разклонение протестантите непреднамерено гледали и  сравнявали: кое от тези учения – учението на Православната Църква или учението на отделилите се – най-добре съответства на онова учение, в което са вярвали преди тях? Кой именно е запазил апостолската вяра и кой е внасял нововъведения?

И в резултат на изследването, което било дълго и внимателно и в което нямало никакво участие на православни, общината се убедила, че именно Православната Църква е създала Библията. Именно тя е съхранила Библията за света. И първите стъпки на тази Църква са описани в книгата Деяния. Така през 1974 г. цялата тази протестантска община – повече от 2000 души – помолила да се присъедини към Православната Църква и била приета. Има разказани от тях описания на техните пътища към Православието; който желае, може да се запознае с тях. Например забележителната книга на Питър Гилкуист „Завръщане у дома”[2]. Ще си позволя да цитирам откъс от нея:

„В своето пътешествие през историята ние внимателно проследихме хилядолетна неразривна приемственост в Църквата. Излишно е да говорим, че потвърдихме представата за Църквата, изложена на страниците на Новия Завет. Открихме същата тази църква през втори и трети век, подложена на жестоки гонения, служеща литургия в домовете, катакомбите и дори на гробищата, и ръководена от епископи, които често завършвали жизнения си път като мъченици. Открихме я през четвърти век, защитаваща вярата в Никея, и през пети век – в Халкидон.

Ние я проследихме включително до осмото столетие, изучихме нейните велики Събори, обикнахме нейните апологети, светии, учители и това как са проповядвали Евангелието, как са се борели с еретиците и са утвърждавали почитането на светите икони. Бяхме поразени от това с каква смелост са посрещали в Църквата етичните и догматическите изопачения на вероучението и с какво постоянство са успявали да избегнат възможното разрушаване. Бог е бил с Църквата през девети и десети век…

Но след това настъпила 1054 г. и ние се оказахме изправени пред избор. Станал разкол. И досега помня физическото усещане, което имах, когато казах на своите единомишленици: „Изтокът е прав в съпротивата си срещу папизма и в отричане на допълнението filioque”. След това въздъхнах дълбоко. „Мисля, че това ни прави… православни”[3].

Известни са ми и други примери, макар и не толкова мащабни по численост, когато хората именно чрез изучаване на историята на християнството са се убеждавали в истинността на Православието.

Разбира се, далеч не всички хора са готови да пристъпят към такова сериозно историческо изследване, не всички имат тази възможност. Но в такъв случай за тях ще бъде достатъчно това, което казват за Църквата Господ Иисус Христос и Неговите апостоли, за да разберат, че истинната Църква не може да изчезне. И съответно, всички протестантски църкви, които пряко позиционират своя разрив с предшестващата християнска традиция и отчитат своята история от основаването на тяхната деноминация от смъртни хора, безусловно не могат да бъдат онази Църква, която без прекъсване съществува от апостолските времена и ще продължи да съществува чак до Второто Христово Пришествие.

Някои протестанти разбират този проблем. И за да се защитят, те казват друго: да, разбира се, през всички векове е имало Църква. Но тя, тази истинска Църква, е била невидима. Състояла се е от отделни праведници, които формално са могли да се отнасят към различни християнски деноминации, могли са да се намират сред православните, несторианите, монофизитите, католиците и т. н., но в душата си са вярвали правилно (тоест, както съвременните протестанти), и ето, от всички тях се е състояла тази невидима Христова Църква. А след съответната година тя станала видима в лицето на нашата деноминация. Много протестанти могат да кажат, че Църквата и сега пребивава невидима, и всички „правилни” от гледна точка на даденото направление хора от други конфесии уж влизат в нея. И че именно за тази невидима Църква Христос е казал, че портите адови няма да й надделеят и че Той ще бъде с нея.

„Теорията за невидимата Църква” била създадена за обясняване на кризата на протестантизма и продължаващо му раздробяване на нови и нови деноминации.

Смело мога да предположа, че „теорията за невидимата Църква“ е била създадена и за това да обясни кризата на несъответствие между това, което днес се наблюдава в протестантския свят с неговото непрекъснато раздробяване на нови и нови деноминации, и това, което е било описано в книгата Деяния на светите Апостоли, където за Църквата се говори като за единен, цялостен организъм, единна реалност, единна структура, която може да си позволи да проведе апостолски Събор в Йерусалим и да пристъпи към изпълнението на решенията на този Събор (вж.: Деян. 15:6-31). В съвременния протестантски свят е просто немислимо да се проведе нещо подобно за всички деноминации. И самите протестанти признават това.

Съгласува ли се с Библията концепцията за „невидимата Църква“? Да си спомним думите на Господ Иисус Христос, с които Той посочва как да изобличим човека, ако е съгрешил. Той казва, че е необходимо да приведем свидетели. И ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17). Ето съвет, който Господ дава на всички християни, на всеки, който иска да бъде Негов ученик. И този съвет предполага, че Църквата винаги ще бъде видима. Църквата не е нещо аморфно, умозрително, неопределимо, невидимо. Не. Тя представлява нещо съвсем конкретно, видимо и ясно отличимо от всички други общества. Тя е общество със свой ред, който дава възможност да се обръщаме към нея за разрешаване на недоумения. И така е било винаги в Църквата. Както в древни времена се е състоял първият апостолски Събор, така и впоследствие всички спорни въпроси в Църквата са се решавали от Съборите. Съществувал е и църковен съд, който е осъществявал властта на Църквата да излиза със съждения, да „свързва и развързва“ (вж.: Мат. 18:18). Само към такава видима Църква можем да се обръщаме за разрешаване на тъжби. А към „невидимата Църква“ как ще се обърнеш? Това е все едно да изпратиш пострадалия от разбойници да се обърне към „невидим съд“, за който никой не знае къде се намира и от кого се състои.

На други места от Свещеното Писание виждаме същата реалност, например когато се казва, чеГоспод всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха (Деян. 2:47). Това е напълно конкретна, видима Църква. Хората са знаели, че ако искаш да станеш християнин, трябва да пристъпиш към това общество и да се кръстиш, трябва да бъдеш заедно с всички. И колко хубаво се описва пак там как всички християни постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите (Деян. 2:42). И всъщност именно поради това, че апостолската Църква била видима, било възможно да бъде гонена – в ония дни се дигна голямо гонение срещу църквата (Деян. 8:1), и още необърналият се Савел прекомерно гонел Божията църква и я разорявал (Гал. 1:13). А как може да се подлага на гонение невидимата Църква?

Трябва да припомним и думите от Писанието за причастяването с Тялото и Кръвта Христови:колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1 Кор. 11:26). Тоест Евхаристията в Църквата ще се извършва от апостолските времена до Второто Пришествие на Христос включително, докле дойде Той. А преломяването на хляба, както се нарича Евхаристията в Писанието – е нещо, което се извършва видимо. И чашата, и виното, и хлябът, предложени за пресъществяване, и самото причастяване с Тялото и Кръвта Христови става по видим и осезаем начин. В „невидимата Църква“ това просто е невъзможно да се случи.

„Теорията за клоните” противоречи на думите на Господа, Който е казал, че в Него ще бъде едно стадо (Йоан. 10:16).

Трябва да кажем, че в протестантския свят има още една теория, която се опитва да реши проблема, за който говорим. А именно „теорията за клоните”. За разлика от „теорията за невидимата църква”, която се опитва да измисли някакво мистично единство на отделните индивиди въпреки разделенията между църквите, към които те принадлежат, „теорията за клоните” обявява и самите разделения и различия между християнските конфесии за незначителни и маловажни и твърди, че всички, които наричат себе си християни: и протестантите от различни течения, и католиците, и православните, и монофизитите – всички заедно съставят тази една Църква на Христос като клони на едно дърво.

Но и с тази концепция няма да можем да се съгласим, тъй като Сам Господ казва, че в Него ще бъде едно стадо (Йоан. 10:16). Колкото и да ни се иска, не е възможно да наречем всички изброени по-горе общества едно стадо. Тъй като в действителност – и това не е тайна за никого – те нямат никакво единство помежду си. Нямат нито единство на вярата, нито единство на тайнствата, нито единство по църковно-административните, канонични въпроси, нито единство в нравствените възгледи. Дори в средите на самите протестанти се твърдят напълно противоположни неща.

Например има протестанти, които твърдят, че хомосексуализмът е грях, но има и такива, които казват: нищо подобно, тук няма никакъв грях. Те дори имат пастири, които са открити хомосексуалисти и извършват така наречените хомосексуални „бракове”. Това е само един от примерите, има и други сериозни разлики, включително и от догматично-вероучителен характер. Къде е тук единството? Но привържениците на обсъжданата идея упорито казват: „Всичко това не е толкова съществено; разбира се, има разлики, но толкова важни ли са те? Главното е, че има нещо, което ни обединява”.

Но, както казва свети Йоан Златоуст, с всеки човек, дори и невярващ, ние можем да намерим нещо, което ни обединява – само с дявола нямаме нищо общо. Но това не значи, че с всеки човек принадлежим към една Църква. И ето, такава идея, че уж не е важно кой в какво вярва, стига да се нарича християнин, никога не срещаме у апостолите. Нещо повече, у тях намираме точно противоположните мисли.

Например апостол Павел казва: След заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си (Деян. 20:29-30). На друго място апостолът казва:Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях. Защото такива служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи измамват сърцата на простодушните(Рим. 16:17-18). И още пише: Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде (Гал. 1:9).

Както виждаме, вероучителните различия се оказват толкова сериозни, че апостолът направо предписва такива хора да се предават на анатема, отделя ги от тялото на Църквата. Той описва, че самото внасяне на разделения е следствие от греха. И на друго място апостолът казва, че предаващият се на ереси няма да наследи Царството Божие (вж.: Гал. 5:20-22).

Затова не можем да говорим, че е все едно в какво вярваме и че, ако се наричаме християни, то всички сме една Църква. Това не е така. Тогава ние не сме единни нито във вярата, нито в нравственото учение, нито в Евхаристията. Писанието казва, че християните трябва да имат един Господ, една вяра, едно кръщение (Еф. 4:5). А в съществуващите конфесии и деноминации вярата съвсем не е една, тя е различна и поради това са възникнали разделения; тук за това учат така, а там иначе, а пък в трета „църква” съвсем по своему.

С това, че у всички така наречени „клони” няма една вяра, и протестантите няма да спорят, тъй като това е очевиден факт. А ето, за единството на Евхаристията трябва да поговорим по-подробно. За съжаление, нашите събеседници протестанти съвсем не разбират този важен момент, защото не вярват, че обредът, който те извършват, наричайки го причастие, действително им дава истинските Тяло и Кръв на Христа. Те казват, че това са просто символи. И са прави в това, че при тях това не са Тяло и Кръв на Христос, а наистина само хляб и вино. В това те са прави, но не са прави, когато мислят, че в причастието изобщо не е възможно да се съединим с истинските Тяло и Кръв Христови.

Нашият Спасител говорел за това не просто като за нещо възможно, но и като за необходимо: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен… [той] пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:53-54, 56). Господ е казал, че без причастяването с Неговите Тяло и Кръв не е възможно да имаме вечен живот в себе си, тоест не е възможно да се спасим. И по-късно Той е показал как да изпълним тези Негови думи. Показал е това на последната Тайна вечеря, когато, както повествува Евангелието,Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:26-28). Христос не е казал: „вземете, яжте: това е символът на Моето Тяло” и „символът на Моята Кръв”. Той ясно е казал: това е Моето Тяло и това е Моята Кръв. Въпреки че апостолите продължили да виждат същите хляб и вино, но при това с Божията сила те станали това, което ги нарекъл Всемогъщият Господ, за Когото Писанието казва: Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пс. 32:9).

И Господ извършил това чудо не само веднъж заради апостолите. Той, както знаем, е заповядал:това правете за Мой спомен (Лук. 22:19). И в изпълнение на тези думи, християните започнали да извършват Евхаристия още от първите дни на Църквата. В същата глава, където се описва, че апостолите в деня на Петдесетница започнали да проповядват и се обърнали три хиляди души, по-нататък пише, че те постоянствали… в хлеболомението (Деян. 2:42), тоест извършвали Евхаристия.

Протестантите казват: да, ние преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е просто спомен за страданията на Христос. Тогава за какво изобщо е този ритуал?

Те казват още: да, и ние правим всичко това. Разбира се, преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е просто спомен за Христовите страдания, нищо повече. Но в такъв случай за какво изобщо ни е този ритуал? Нали можем да си спомним за Христос и без хляб и вино. Да разгледаме била ли е Евхаристията за самите апостоли просто спомен за Христос? Ето, апостол Павел казва: Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? (1 Кор. 10:16). Както виждаме, апостолът не казва: това не е ли символ на Христовата Кръв? Или: това не е ли спомен за Христос? За апостола това представлява причастяване с истинските Тяло и Кръв Христови.

И в този случай причастяването придобива особен, дълбок смисъл, за който говори апостолът:Един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб (1 Кор. 10:17). И самата Църква също е тяло Христово (вж.: Еф. 1:22-23). За апостола всичко това е било реалност – и това, че Църквата е тяло Христово, и това, че причастието е Тяло Христово. И ние ставаме част от това тяло чрез причастието, чрез Евхаристията. Така ставаме част от едната Христова Църква.

И в Православието тази непрекъсната връзка две хиляди години се съхранява чрез Евхаристията. Например преди половин година, като бях на тържествата в Хонг Конг, по време на богослуженията се причастявах от една чаша с отец Михаил Ли – китайски православен свещеник, който сега е на 90 години. Самият отец Михаил като млад се е причастявал от една чаша със свети Йоан Шанхайски. А свети Йоан Шанхайски, на свой ред, като дете, се е причастявал от една чаша със свети Йоан Кронщадтски. И така от поколение на поколение тази жива връзка през вековете достига до времената на апостолите, които са се причастявали от ръцете на Самия Господ Иисус Христос. Посредством Евхаристията Църквата представлява един богочовешки организъм, който живее, без да се прекратява в продължение на две хиляди години, като се започне от самите апостолски времена.

Границата на Църквата е границата на Евхаристията. Който няма причастието в Църквата, той е извън Христовата Църква.

И затова не е чудно, че нашите светии казват: границите на Църквата – това са границите на Евхаристията. Който няма причастието в Православната Църква, който не е в общение с Православната Църква и не се причастява в нея, той се намира извън Христовата Църква[4].

Връщайки се към „теорията за клоните”, ние виждаме нейната несъстоятелност и в това отношение – защото не е възможно напълно разделилите се едно от друго общества, наричащи себе си църкви, всички в еднаква степен да имат истинското тайнство на Тялото и Кръвта Христови. Както пише апостолът: Нима Христос се е разделил? (1 Кор. 1:13). Христос е един и Неговото Тяло е едно. Затова и Евхаристията е една, извършваща се непрестанно в продължение на две хилядолетия в единствената истинна Христова Църква. Нашата задача е да намерим тази Църква, която е основал Господ Иисус Христос, и която от времената на апостолите запазва непрестанно и апостолската вяра, и тайнствата, включително и Евхаристията.

Тази Църква е истинната Църква. Останалите общности, наричащи себе си църкви, ако са отделени от нея – не са истински. Ние не можем да кажем, че всички църкви са създадени от Христос, защото Господ е казал: ще съградя църквата Си (Мат. 16:18), а не „Ще съградя църквите Си”. И апостолът е написал: Църквата е стълб на истината (1 Тим. 3:15), а не „църквите са стълбове на истината”. Църквата е една, запазваща своето единство през вековете в изпълнение на думите на Спасителя: да бъдат всички едно (Йоан. 17:21) и ще бъде едно стадо и един Пастир (Йоан. 10:16).

За уникалността, единството и неунищожимостта на истинната Христова Църква многократно говори и Свещеното Писание и, разбира се, Свещеното предание. И това не е нещо, което ние просто декларираме. Това е исторически факт. Всеки протестант може да се обърне към свидетелството на историята, за да види къде е истината.

И ето, именно това усещане за Църква, за съжаление, липсва на нашите събеседници протестанти. Те не разбират реалността на Църквата, не разбират какво е това изобщо. Те си я представят просто като някакво човешко събрание: „Ето, отишъл съм в някой град, намерил съм няколко единомишленици, започнали сме да се събираме заедно, да четем Библията, да се молим – и това е църквата”. Но това не е Църквата, а кръжок по интереси, който самият ти си създал. А къде е тази църква, която е създал Христос? Ела и виж, че това е тази Църква, която сега е известна под името Православна, тоест такава, която правилно слави Бога.

 

превод от руски: Татяна Филева
 Източник: Добротолюбие

Живот без смисъл и смърт без надежда

Posted Leave a commentPosted in Без категория

 Живот без смисъл и смърт без надежда

Какво Христос е направил за Европа, и как Европа се отблагодари на Христос?

Това, братя, е предмет на размисъл и поука.

Какво е направил навремето Христос за Европа? Отговор: повече от всичко. Би било всичко, ако беше само това, което хората са могли да очакват. Но Христос е направил за Европа далеч повече, отколкото хората са можели да очакват.

Христос е прогонил тъмнината на езичеството в Европа и глупостта на идолопоклонството. Казали сме това за всички, които знаят какво означават тези две думи: езичество и идолопоклонство. А за тези, които не знаят, ще кажа още нещо. Европейското езичеството и идолопоклонството е било също толкова мрачно и глупаво, като езичеството и идолопоклонството на черните племена в Африка. Даже още по-сурово, по-жестоко, доколкото кръвта на Яфетовите потомци довеждала хората до по-големи крайности, отколкото кръвта на Хам.

Религия без истински Бог, брак без морал, общество без милост, една държава, без по-висш смисъл и задача от разбойническа банда. С една дума: живот без смисъл и смърт без надежда. В допълнение: непрекъснат страх от ужасните богове, които трябва да бъдат почетени с кървави жертви, животински и човешки, от гадатели, врачки и безкрайни денонощни безсмислени церемонии. Мрак и безумие в селската колиба, тъмнина и глупост в двореца на патриция, и в императорския двор, и в поезията – във всичко. Сатаната е държал свързано европейското човечество, докато Христос не е дошъл. И целият организъм на европейското човечество, цялото тяло и цялата душа не просто беше болна, а бе самата болест, като прокажен човек, болен от главата до петите. А Христос, когато дойде в тази болница, в европейската лудница, чрез своите пратеници, като че ли отново каза, както на жената, боледуваща от осемнайсет години: Европо, прощават ти се греховете (Лк.13:12). Изведнъж Европа се изправила, върнала се в съзнание, просветила се, очистила се и се образовала. Както, когато някой в затвора отвори прозорците, и почисти, сложи в ред, и прикади. Освен това Христос дал на кръстените народи на Европа господство над всички сфери на Земята, за да кръщават като кръстени и освещават като осветени, като научени да учат помрачените и слаби свои братя. Е, това чудо на чудесата, извърши Господ Иисус Христос в Европа.

На втория въпрос: Как Европа е благодарила и се издължила на Христос, отговорът не е светъл, а тъмен, не е радост, а сълзи. Тя му се отблагодари както гадаринците, които Христос освободи от легиони зли духове, и които го молеха да си отиде от тях. И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях (Лука 8, 37). И Той си отиде. Не им възрази ни една дума, но си отиде. Той си тръгна, но проклятието остана в тази земя. И тази страна Гадаринска, някога плодородна и богата, днес представлява за окото човешко само една пепелява и суха проклета пустиня. Гадаринците се молели Христос да си отиде от тях. Европейците не се молят, а го гонят. Гонят го по всякакъв начин: чрез училищата и чрез пресата, и чрез политика, и чрез филми, и чрез учените си баячи и през цялата си културна арогантност; гонят го и с мисли и с думи, и с дела, и индивидуално и колективно, и всички заедно.

Щом като така се е случило с Гадар, който по глупостта си помоли Христос да си отиде от него, какво ще бъде с Европа, която не се моли, а със злоба го пъди от себе си? Какво ще стане с нея? Европа, която е изоставила Христос и се е обърнала към своето прастаро, мрачно, глупаво и вонящо езичеството?

И на това е отговорено в Евангелието. С Европа ще стане това, което беше в Капернаум, град на културата, богат, уреден, весел и охолен, на брега на езерото Галилейско. Христос е запечатал съдбата му в следните думи: И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш; защото, ако в Содом бяха се извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше и до днешен ден да остане (Мат. 11, 23).

Aх, братя мои, ако в Индия и Китай се бяха извършили тези чудеса, които са били в Европа за две хиляди години, чудеса без мярка и брой, отдавна тези два велики човешки мравуняци – половината от цялото човечество – биха се каели в прах и пепел и биха възлюби и се поклонили на Христос.

Аз не се страхувам за съдбата на Индия и Китай. Страхувам се за съдбата на Европа. Ще се срине като Капернаум! И където са горделивите й кули, ще има мравуняци. На мястото на нейните булеварди ще има змиярници и трънки. И там, където се чуват срамни крясъци срещу Христос, ще има бухане на бухали и виене на чакали.

Защото, когато си мислеше, че е културна, Европа подивя. И когато си мислеше, че знаеше всичко, оглупя.   И когато си мислеше, че е много силна, тя бе нищожна, като паяжина.

 

Това е за вас, братя, предмет на размисъл и поука. Прославете Христа Бога, така че и Той да ви прослави в небесното Си царство. Амин.

Св. Николай Велимирович

ПРАВОСЛАВИЕТО Е ИСТИНСКАТА ХРИСТОВА ЦЪРКВА

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ПРАВОСЛАВИЕТО Е ИСТИНСКАТА ХРИСТОВА ЦЪРКВА 

Днес, възлюбени, има толкова много Православни християни, които никак не ценят своето скъпо Православие и които не съзнават, колко гибелно е отклоняването от него в разни ереси. Има и такива, които поставят всички вероизповедания и всички дори религии на еднакво равнище. Не познавате ли например ваши братя и сестри, кръстени в св. Православна Църква, получавали неведнъж св. Причастие от ръката на православни свещенослужители и препоръчващи се за Православни християни, които отиват в протестантски и разни други сектантски молитвени домове, за да слушат беседи от чужди пастори и да пият вода от мътни кладенци? Когато им кажете, че това е грях, че то е забранено от църковните канони, те ни възразяват: „Че какво лошо има в туй да слушаме беседи макар и от неправославни проповедници? И те говорят за Бога! При това проповедите им са много съвременни, много научни.

Ние взимаме само хубавото оттам!” Тъй възразяват тия неразумни Православни християни, докато един ден чуете от тях, че са скъсали съвсем с Православието и са минали официално към протестантството.

Възлюблени, на света има много религии, но Бог е един, и истинската религия не може да бъде освен една. В християнството има много вероизповедания, но Христос е основал една Църква и следователно само в една Църква е пълната истина.

Разединението на хората в много вери и много вероизповедания е дело на тъмната зла сила, според божествените думи на Иисуса Христа (Мат. 13:39). Той е предсказал, че адските сили ще се опитат да оборят и разрушат едната истинска Църква, но че няма да успеят (Мат. 16:18).

Не само Божественото откровение, но и обикновената човешка логика говори, че не могат всички религии да имат еднаква цена пред Бога. Ценна е истината, а не и заблудата. Същата логика говори, че не могат всички християнски вероизповедания да бъдат благодатни и спасителни, тъй като в много съществени пунктове те са противоположни едно на друго. Ако едната вероизповед има право, другите, които не са съгласни с нея, не могат също да имат право, тъй както ако е прав един, който твърди, че две и две е четири, не може да бъде прав и онзи, който се сили да докаже, че две и две е пет.

Но кое е истинското вероизповедание? Ето големият въпрос. Той ни се вижда на пръв поглед много труден и почти неразрешим, понеже всяко изповедание твърди, че то е единствено правото. Някои хора даже отиват дотам да казват, че у всички изповедания има частична истина, но че никое не е абсолютно право. Ние обаче не можем да кажем, че нито едно от съществуващите вероизповедания не е право, тъй като вярваме дълбоко в божествените думи на Иисуса Христа, Който, като основа Църквата Си, обеща, че тя ще пребъде до свършека на вековете, че Той Сам ще бъде в нея, и че „портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). А тя ще пребъде, по словата на св. ап. Павел, като „Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Така че от Христово време до сега, па и докато свят светува, ще съществува истинската Църква. Който се съмнява, коя е тя, нека изследва съществуващите вероизповедания и ще я открие. Историческият метод на сравнението най-лесно ще ни доведе до разрешението на въпроса.

Ако сравняваме кое от днешните три главни християнски вероизповедания напълно се покрива с древната истинска и още неразделена Христова Църква, ще видим, че това не е католическата, която своеволно е направила много нововъведения, които древната Църква не е споделяла, че това не е и протестантската, която е скъсала с много древнохристиянски установления, догми и традиции, а единствено Православната, която нито на йота не е изменила в нещо на древната Църква.

Например, древната Църква учела, в пълно съгласие с Христа, че Дух Свети изхожда от Отца (Иоан 15:26). Католичеството и протестантството твърдят, че Дух Свети изхожда от Отца и Сина, Православната Църква и до днес учи като древната Църква, че Дух Свети произхожда от Отца. Ясно е, коя е правата вяра.

Древната Църква е вярвала, че причастяващите се приемат истинските Плът и Кръв Христови, защото тъй е казал нашият Спасител: „Това е Моето Тяло… това е Моята Кръв” (Мат. 26:26-28). Така вярва св. Православна Църква и до ден-днешен, докато протестантите твърдят, че причастието е само символ на Христовите Плът и Кръв. Кой има право, е ясно като бял ден.

В католичеството миряните се причастяват само с Тялото Христово, като от чашата с Кръвта пият само духовниците и някои висши особи. В древната пък Църква се е давало пълното св. Причастие с Тялото и Кръвта Господни на всички – и на духовници, и на миряни, защото Сам Иисус Христос, пророчески предвиждайки католическото заблуждение, е заповядал за чашата с Кръвта Си: „Пийте от нея всички!” (Мат. 26:27).

Св. Православна Църква следва до днес практиката на древната единна Църква. Коя е на прав път, няма нужда да се доказва.

Ако продължим така сравнението между трите големи християнски изповедания, ще видим, че във всички случаи единствено Православната Църква напълно се покрива с древната, докато католичеството и протестантството много са се отклонили от нея – едни надясно, други наляво. Всички съпоставки изтъкват православието като единственото законно и неизменно продължение на едната, древна, неразделна, света, вселенска и апостолска Църква.

Възлюблени, ние сме честити, че сме членове на тази неповредена от никакви човешки лъжеучения Църква. Нека пазим св. си Православна вяра като зеницата на очите си! Нека не се отклоняваме от нея в никаква ерес! Един е Бог, една трябва да бъде и вярата, според първата Божия заповед: „Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове, освен Мене”.

архим. Серафим Алексиев – „Нашата надежда“ – грехове против първата Божия заповед.

ПРАВИЛНО ЛИ Е ДА КАЗВАМЕ „ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ, СПАСИ НАС”?

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ПРАВИЛНО ЛИ Е ДА КАЗВАМЕ „ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ, СПАСИ НАС”?

Мой приятел свещеник, срещайки ме преди няколко дена, ме попита: „Не мислиш ли, брате,
че това, което казваме в нашите богослужения – „Пресвета Богородице, спаси нас”, не е правилно и трябва да бъде премахнато или по-скоро да бъде изцяло заменено от„Пресвета Богородица, моли се за нас”?
Това второто е понятно, доколкото нашата Света Църква приема призоваването на застъпничеството на светиите, но първото?
Кой може да спаси, освен Господ? Не е ли Сам Той, Който „ще спаси народа Си от греховете му” (Мат. 1:21).
Не е ли неопровержима истина, че „в н и к о г о другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:11-12). Как така призоваваме Богородица да ни спаси, след като спасението е изключително притежание и право на въплътилото се Слово?
Понеже е възможно и други да имат същите съмнения, сметнах, че е уместно онова, което отговорих на онзи благоговеен свещеник, да споделя и на страниците на в. „Енория”, за просвещение на незнаещите и, евентуално, съблазняващи се братя.
И така:Глаголът „с п а с я в а м” в общ смисъл означава – запазвам, съхранявам, поддържам, избавям, „измъквам” някого от някакво зло, опасност и т.н. По-специално, в християнското домостроителство[1] означава – освобождавам някого от принадлежащото му наказание, предоставям му прошка на греховете, премахвам разстоянието между него и Небето и го възстановявам в древното му достойнство, т.е. явявам го пак син Божий и гражданин на Неговото божествено Царство.
Всичко това ни предоставя наистина само Господ Иисус. Никой друг, освен Него, не може да ни даде опрощаване на греховете, помирение, осиновление и наследяване на Царството. Тези неща произтичат от кръстната жертва на Голгота и се предоставят на всеки един от нас от Господа, чрез установените от Него божествени тайнства на Църквата. Следователно, с а м о Г о с п о д с п а с я в а, с а м о Т о й е и з в о р н а н а ш е т о с п а с е н и е, с а м о Т о й с т а н а з а н а с „п р и ч и н а з а в е ч н о с п а с е н и е” (Евр. 5:9).
Но всички думи, освен основното си значение, имат, или могат да имат, и други, второстепенни и преносни. Глаголът „спасявам” също не представлява изключение от това правило. И той, освен главното си значение, има и друго, второстепенно и преносно. В първия случай означава, че спасяващият п р е д о с т а в я с а м спасението, че действа ipso jure, т.е. п о с в о я в л а с т и с и л а и п о с о б с т в е н о п р а во.
В този смисъл глаголът може да се употребява само о т или з а Господа. Във втория случай, обаче, означава, че някой не предоставя eo ipso спасението, а че просто в о д и към него, с ъ д е й с т в а за него, става и н с т р у м е н т на спасението; инструмент на спасението става, не защото спасява, а понеже у к а з в а на Спасителя, Който не е друг, освен разпънатия и възкръснал Иисус. П р и ч и н а и и з т о ч н и к на спасението е само Господ Иисус, докато и н с т р у м е н т и с ъ р а б о т н и к за него може да стане всеки вярващ. И тъй, когато глаголът „спасявам” се употребява о т или з а н я к о й ч о в е к, в изявително наклонение на времето, нямаме предвид, че този човек сам по себе си спасява, че е същински спасител и изкупител и че отменя или заменя единствения Спасител и Изкупител Иисус, а че просто с ъ д е й с т в а за спасението В ХРИСТА на един или друг грешник, т.е. става причина грешникът да отиде при истинския Спасител и да получи от Него спасението.
Н а ч и н и т е, чрез които човек може да съдейства за спасението на някой друг, са много: гореща молитва за него, християнски съвет или назидание, предоставяне на религиозна литература и особено на Свещеното Писание, дори простата подбуда за слушането на една проповед, предоставяне на морална или материална помощ, изобщо – показването на дълбоко християнско поведение – всички тези, а и други неща могат да бъдат (и много пъти са били) начини и средства, чрез които грешникът бива отвеждан до търсене на спасението в Христа.
За да не каже някой, че погрешно правим разлика в значенията на глагола „спасявам” и с а м о в о л н о твърдим, че той не означава само „предоставям сам по себе си спасението”, но и че „просто водя до предоставяното от друг спасение”, ще приведем доказателства от самото Свещено Писание, където глаголът се използва и по този начин (т.е. във второто си значение). Ето някои от тях:
1. Когато божественият Павел говори в Посланието си до римляните за юдеите: „дано някак възбудя ревност у сродниците си по плът и с п а с я някои от тях” (Рим. 11:14), какво има предвид? Че ще спаси сънародниците си сам по себе си, че е наистина техен спасител и избавител или че просто се опитва да ги подбуди и да ги заведе до окървавения Голготски Кръст, откъдето само произтича спасението?
2. Когато казва пак: „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да с п а с я някои” (1 Кор. 9:22), какво има предвид? Че ще спаси по своя собствена сила и привилегия, или че просто ще заведе вярващите до Христа, Който може да спасява? За причина на спасението ли смята той себе си или за прост инструмент и съработник?
3. Когато пак заръчва на Тимотей: „Внимавай на себе си и на учението; постоянствай в тия неща, защото, като постъпваш тъй, и себе си ще с п а – с и ш, и ония, които те слушат” (1 Тим. 4:16), смята ли Тимотей за истински спасител на себе си и на своите слушатели или посочва начина, по който той просто ще съдейства за получаване на подаваното от Христа спасение?
4. Също така, когато съветва съпруга, който има невярваща жена и съпругата, която има невярващ мъж, да не прогонват невярващата си половинка (ако „е съгласен да живее с нея”) и пита: „Защото, отде знаеш, жено, не ще ли с п а – с и ш ти мъжа? Или, отде знаеш, о мъжо, не ще ли с п а с и ш ти жената?” (1 Кор. 7:12-16), дали ги смята за действителни спасители или просто за съработници на единственото спасение в Христа, за обикновени инструменти, способни да доведат до него?
5. Също и когато св. Яков, брат Божий, казва, че „който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще с п а с и една душа от смърт” (Як. 5:20), дали има предвид спасение, което произтича и се предоставя от самия човек или че той просто ще съдейства грешника да спечели спасението в Христа и, следователно, да избегне очакващата го вечна смърт?
6. И когато божественият Юда заръчва на вярващите: „към едни бивайте милостиви с разсъждение, а други със страх с п а с я в а й т е, като ги изтръгвате от огън” (Юда, 22-23), дали смята вярващите за причина и източник на спасението или за прости инструменти и сътрудници на спасението на грешниците в Христа и само в Христа?…
З а к л ю ч е н и е: Не бива по никакъв начин да отхвърляме молитвата „Пресвета Богородице, спаси нас”, защото пеейки и възпявайки с уста и сърце това, ние не просим от Пречистата Владичица да ни спаси по собствена сила и власт и по естествено право, както погрешно мислят някои, но използвайки Своето безкрайно майчино дръзновение към Бог Слово, Който заел плът от Нейната плът, чрез Своите горещи молитви съдейства да спечелим накрая спасението в ХРИСТА и да се избавим от вечната смърт.
Следователно молитвите „Пресвета Богородице, моли се/ застъпвай се за нас” и „Пресвета Богородице, спаси нас” по същество никак не се различават. Защото при първата, молитвите на Богородица, които призоваваме, не се отнасят до друго, освен до постигане на спасението в Христа; а във втората, когато казваме, „спаси нас”, това не се отнася до друго, освен до усърдните Й молитви, чрез които Тя може да съдейства отново за постигането на нашето спасение в Христа.

________________________________________
[1] Домостроителство – грижата на Бога за спасението на човешкия род и поддържането на света – бел. прев.

•Написано от Автор: Архимандрит Епифаний Теодоропулос В. „Енория”, бр. 253 от 01.05.1958 г. Превод от гръцки език: Алексей Стамболов•

ЗАЩО НА ДОБРИТЕ ХОРА ИМ СЕ СЛУЧВАТ ЛОШИ НЕЩА

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ЗАЩО НА ДОБРИТЕ ХОРА ИМ СЕ СЛУЧВАТ ЛОШИ НЕЩА
(Св. Паисий Светогорец за Божия Промисъл)

За да ни даде пример за това как Бог промишлява и отсъжда за Своите творения, докато много пъти ние се възмущаваме и се сърдим, като не разбираме Неговите дела, о. Паисий ни разказа следния случай:

“Един старец в пустинята, виждайки неправдите в света, се молел Бог да му разкрие защо благочестиви и вярващи хора са бедни и страдат несправедливо, докато неправедните и грешните са богати и задоволени.
Докато молел Бог да му открие тази тайна, чул глас, който му казал:
– Не се опитвай със собствения си ум и сила да обхванеш това, което не можеш, и не се стреми да изследваш Божиите тайни, защото Неговите съдби са бездна. Но все пак, ако искаш да научиш нещо, иди в света, внимателно наблюдавай онова, което се случва, и ще ти се отдаде да разбереш една малка част от Божиите съдби. Тогава ще узнаеш, че Божието промислително управление на живота е неизследимо и непостижимо. Като чул това, старецът напуснал уединението си. Повървял малко и стигнал до една поляна. Там имало чешма близо до едно старо дърво с широка хралупа. Той се скрил в нея, за да наблюдава оживения път, който минавал край поляната. След малко по него минал богат човек на кон и се спрял да пие вода и да си почине. Седнал на поляната, извадил кесията си, в която имало сто златни монети, и започнал да ги брои. Когато свършил, вместо да я прибере в джоба, без да иска, изтървал кесията си на тревата. Като се нахранил и си починал, се качил на коня и тръгнал, без да разбере, че е забравил кесията си.
След известно време минал друг човек. Спрял се до чешмата и като видял кесията със злато, я взел и забързал през полето. След малко дошъл един бедняк. И той бил уморен, пил вода и седнал да яде хляб. В това време богаташът се върнал разярен да си търси кесията, погледнал свирепо, нахвърлил се върху него и му изкрещял да върне парите. Беднякът го уверявал и се кълнял, че не е виждал неговата кесия, но богатият започнал да го удря и да го бие, докато го умъртвил. След това претърсил дрехите му и като не открил кесията си, останал много огорчен.
Старецът внимателно наблюдавал всичко, много се наскърбил за несправедливата смърт на бедняка и със сълзи се молел на Бога:
– Господи, какво означава тази Твоя воля? Открий ми как Твоята благост може да понесе такава неправда? Един изгубва парите, друг ги намира, а трети бива несправедливо убит! Докато се молел и плачел, се явил Божий ангел и му казал:
– Не скърби, не се огорчавай за злото и не мисли, че станалото не е по Божия воля. Помни, че нещата, които стават, са защото Бог ги допуска, за да вразуми хората и за тяхна полза. А сега слушай внимателно: човекът, който загуби парите, е съсед на този, който ги намери. Той имал градина, която струвала сто златни монети. Богаташът, който бил алчен човек, го принудил да му продаде градината само за петдесет. В своята безпомощност той се молел Бог да му въздаде според справедливостта Си, и Бог му въздал двойно.
А бедният човек, който бе убит несправедливо, някога също е извършил убийство, но честно се покаял и е живял остатъка от своя живот според Божията воля. Той постоянно се молел Бог да му прости убийството и казвал: “Боже, дай и на мен същата смърт, каквато аз причиних на другия!” Разбира се, нашият Господ му е простил веднага след като се е покаял. Но Той е бил впечатлен от благочестието и чувствителността на Своя раб, който не само се опитал да спазва заповедите Му, но искал и да заплати за греха си. Така Бог изпълнил желанието му и дал възможност да умре от насилствена смърт – така, както искал самият той – и го взел на небето до Себе Си, като го увенчал със слава за неговото дълбоко и самоотвержено покаяние!
Третият човек, алчният, който загубил златните монети, и извършил убийство, щял да отиде в ада заради своите два гряха – алчност и скъперничество. Бог е допуснал да извърши насилие и убийство, за да може човекът да изпита душевна мъка, която ще го доведе до покаяние. Така грехът на убийството станал причина за решението му да остави света и да стане монах. Сега къде и при кои обстоятелства виждаш, че Бог е несправедлив, безмилостен и жесток? Не трябва да изследваш Божиите съдби, защото те са правилни и известни само на Него. Докато ние съдим неправилно и Божиите съдби ни се струват несправедливи. Трябва да знаеш, че много неща се случват по Божия воля по причини, които ние не знаем.
Ето защо за нас е правилно да казваме: “Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби.” (Пс. 118:137)

Из „Старецът Паисий от Света Гора“

КАКВОТО ПРАВИМ, НЕКА ГО ПРАВИМ ЗА БОГА

Posted Leave a commentPosted in Без категория

КАКВОТО ПРАВИМ, НЕКА ГО ПРАВИМ ЗА БОГА

– Отче, обикновено поведението ми е мотивирано от страх да не притесня другите или да не се изложа пред тях. Не помислям, че преди всичко не трябва да огорчавам Бога.
Как да се увеличи страхът Божий в мен?

– Нужна е бдителност. Каквото прави човек, нека го прави за Бога. Забравяме Бога, а след това ни обзема помисълът, че вършим нещо голямо. Присъединява се и човекоугодието и гледаме да не се изложим пред другите хора. Докато, ако човек действа с мисълта, че Бог го вижда, следи го, тогава онова, което прави, е надеждно. А когато върши нещо, за да се покаже добър пред хората, тогава губи, разпилява всичко. Човек трябва да пита себе си за всяко свое действие: “Това, което правя, ми харесва: но харесва ли се на Бога?”.

Нека изследва дали е угодно на Бога. Ако забравя да върши това, после забравя Бога. Затова преди хората казваха: “Ако Бог иска, ако даде Бог”. Чувстваха Божието присъствие навсякъде, имаха винаги Бога сред себе си и внимаваха. Живееха според казаното в псалома: Винаги виждах пред себе си Господа… няма да се поклатя (Пс. 15:8). Затова и хората бяха стабилни. А сега постепенно навлизат европейските маниери и мнозина се въздържат от криви дела само поради светска учтивост. Каквото прави човек, нека го прави чисто за Христа, да съзнава, че Христос го вижда и го следи. Нека център на всяко негово движене да бъде Христос, а не някакви съображения по човешки. Ако постъпките ни имат за цел да се харесваме на хората,
от това нямаме никаква полза. Необходимо е голямо внимание. Винаги да изследваме мотивите, които ни движат и щом забележим, че сме движени от човекоугодие, веднага да удряме по него. Защото, когато тръгна да върша нещо добро и към това дело се примеси човекоугодието, тогава все едно вадя вода от кладенеца с пробита кофа.

Често пъти причина за изкушенията ни сме самите ние, когато оставяме своето “аз” да присъства в отношенията и съвместната работа с другите хора; тоест, когато подбудите ни са користни, когато искаме да възвеличим себе си и да постигнем лично удовлетворение. Човек не може да се изкачи на Небето със светско изкачване, но с духовно слизане. Който върви снишен, той винаги стъпва сигурно и никога не пада.
Затова нека се стремим доколкото е възможно да изкореняваме светската показност и светския успех, който е духовен неуспех. Да се отвращаваме от скрития и явния егоизъм и човекоугодието, за да обикнем искрено Христа. За нашето време характерно е не безшумното, но впечатляващото и кухото поведение.

Обаче духовният живот е безшумен. Нека вършим правилно и безшумно онова, което съответства на нашата мяра, без да си поставяме цели, които превишават силите ни. Иначе навреждаме и на душата си, и на тялото си; а често и на Църквата.

В истинското и чисто благоугаждане на ближния ни се съдържа и благоугаждане на Христа. Човек трябва да внимава как ще очисти това благоугаждане на ближния, т.е. как ще отстрани човекоугодието от него, за да може и това човешко приношение да отиде при Христа.

Ако някой се стреми да уреди църковни въпроси уж по православен начин, а целта му е да уреди по-добре себе си, т.е. ръководи се от своя интерес, тогава как ще получи Божието благословение? Човек трябва да се стреми доколкото е възможно да живее така, че да бъде сроден на Бога. Винаги да контролира себе си и да има за цел да върши Божията воля. Когато върши Божията воля, тогава се сродява с Бога и тогава, без да иска нищо от Него, получава. Непрестанно черпи вода от извора.

св. Паисий Светогорец

В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО

Posted Leave a commentPosted in Без категория

В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО

Християнството, като цяло, се вписва в една дума – Христос. Но какво значи това? Това е жертвата, която е извършил Христос заради човешкия род. Това е приемането върху себе си на цялото човешко естество, на цялата наша повреденост, цялата деформация, която е станала с Адам, а след това и с всички негови потомци поради отпадането от Бога. Христос за нас стана клетва и грях /вж. 2 Кор. 5:21/. Това е най-същественото, което отличава християнството от всички други религии.
В другите религии основател се е явявал не някой друг, а проповедникът на новото или старото и отдавна забравено учение. Затова във всички други религии основателят няма това изключително значение, което има Господ Иисус Христос в християнството. Там основателят е учител, вестител на Бога, който обявява път за спасение. И нищо повече. Учителят е само тръба на Бога, а главното е това учение, което той предава от Бога. Затова основателят в другите религии винаги се намира на втори план по отношение на проповядваното от него учение, което се основава на неговата религия. Същността на регигията не зависи от него, той, така да се каже, е заменим. Религията ни най-малко не би пострадала, ако би я проповядвал друг учител или пророк.
Например, будизмът спокойно можеше да съществува, ако би било доказано, че никога не е имало Буда, а е бил друг неговият основател. Ислямът спокойно можеше да съществува, ако вместо Мохамед се бе оказал някой друг. Това се касае за всички религии, защото функциите на основателите на тези религии, се заключавали в тяхните учения, които те предлагали на човеците. Учението оставало същността на тяхното служение.
А християнството можеше ли да бъде основано, например, от св. Иоан Кръстител? Той би могъл да говори за нравственото учение, за някои истини на вярата, но нямаше да го има най-главното – жертвата! Без кръстната жертва на Богочовека Иисус Христос няма християнство! И сега може да се разбере защо целият огън на отрицателната критика е бил насочен към премахване на Христос, като реално съществувала личност! Ако Него не Го е имало, ако не Го е имало Този, Който е пострадал за нас, Който е приел кръстна смърт, християнството веднага би рухнало. Идеолозите на атеизма прекрасно разби-рали това.
И така, ако ние искаме да изразим същността на християнството не просто с една дума – Христос, то ще кажем така: то се състои в Христовият Кръст и Неговото Възкресение, чрез които човечеството най-сетне е получило възможност за ново раждане, възможност за възраждане, възстановяване на този изгубен образ Божий, носители на който се явяваме ние.
Доколкото, според така наречената естествена природа, ние не сме способни за единение с Бога – тъй като нищо повредено не може да бъде причастно с Бога – то за единение с Бога, за осъществяване на богочовечеството е необходимо съответстващо възсъздание на човешката природа. Христос я е възстановил в Самия Него и е дал възможност на всички да направят същото.
Друг най-важен аспект, съставляващ съществото на християнството, това е правилното духовно устроение на човека. И тук християнството предлага това, което принципно го отличава от ученията на всички други религии. На първо място, учението за Бога; на второ – разбиране на същността и целта на духовния живот на човека, по-нататък – учение за възкресението и много друго.
И така, първото нещо, което е присъщо само на християнството, а не на другите религии, е утвърждението, че Бог е любов. В другите религии онази висота, която е достигнало религиозното съзнание в естествен порядък, е представата за Бога като за праведен, милостив съдия, справедлив, но не повече. Християнството утвърждава нещо особено, че Бог е любов, и само любов. За съжаление това християнско разбиране за Бога трудно намира за себе си път към съзнанието и сърцето на човека. Бог-любов никак не се възприема от „ветхото” човешко съзнание. Още повече, че образа на Бог-съдия се среща и в Евангелието и апостолските послания и в светоотеческите творения. Но каква е спецификата на употребата на този образ? Той има изключително назидателно-пастирски характер и се отнася, според св. Иоан Златоуст, към „по-грубите разбирания на човеците”. Веднага след като въпроса се докосне до изложението на същността на разбирането за Бога, ние виждаме съвършено друга картина. Утвърждава се с пълна определеност: Бог е любов и само любов. Той не е подвластен на никави (отрицателни) чувства: гняв, страдание, наказание, отмъщение и т. н. Тази мисъл е присъща на цялото Предание на нашата Църква. Ето само две авторитетни изказвания.
Преп. Антоний Велики: „Бог е благ, безстрастен и неизменен. Ако някой признавайки за благосклонно и истинно това, че Бог не се изменя, същевременно недоумява как Той, бидейки такъв, за добрите се радва, от злите се отвръща, на грешниците се гневи, а когато те се каят, се явява милостив към тях, то на това трябва да кажем, че Бог не се радва и не се гневи, понеже радостта и гнева се страсти. Нелепо е да се мисли, че Божеството е добро или лошо поради човешките дела. Бог е благ и върши само добро. Никога на никого не вреди, а пребъдва винаги еднакъв.
А ние, когато сме добри, се приобщаваме с Бога по сходство с Него. Като живеем добродетелно, ние ставаме божии, а като бъдем зли, ставаме отхвърлени от Него. А това значи не това, че Той ни се е разгневил, а това, че нашите грехове не допускат Бог да възсияе в нас и ни съединяват с демоните мъчители. Ако след това с молитви и извършване на добри дела придобиваме прошка на греховете, това не значи, че ние сме приласкали Бога и сме го изменили, а това, че чрез такива действия и обръщането ни към Бога, Който излекува злото в нас, ние отново ставаме способни да вкусваме божията благост. Така че, да се каже: „Бог се отвръща от злите” значи да се каже: „Слънцето се крие от лишените от зрение”.
Свети Иоан Златоуст: „Когато чуваш думите „ярост” и „гняв” по отношение на Бога, то недей да разбираш под тях нищо човешко: това са думи на снизхождение. Божеството е чуждо на всичко това, но се казва така, за да се доближи предмета към по-грубото разбиране на човеците”.
Такива цитати може да се приведат колкото е угодно. Всички те говорят за същото, за което и ап. Яков: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак. 1:13,14/.
Това е съвършено ново, уникално в човешката история разбиране за Бога. Наистина, само божието Откровение е могло да даде такова учение за Бога, понеже никъде в естествените религии ние не намираме нещо такова. В естествените религии това е било немислимо. И въпреки че християнството съществува две хиляди години, даже сред християните това е трудно за възприемане. Ветхият, страстен човек, господстващ в нашата душа, търси земна правда, наказваща злодеите и награждаваща праведниците, и затова великото божие Откровение за това, че Бог е любов и само любов, никак не се приема от човешкото съзнание. Поради любов и само поради любов, а не за „удовлетворение” на така наричаната божия правда, не и заради „откуп” Бог е изпратил Своя единороден Син.
Втората особеност на християнството (по-правилно е да се казва православието) касае същността на духовния живот на човека. Християнството е изцяло устремено към излекуване на душата, а не към припечелване на блаженството в рая. Преподобни Симеон Нови Богослов указва: „Грижливото изпълняване на Христовите заповеди научава човека (т. е. разкрива на човека) неговата немощ”. Да обърнем внимание, че преподобни Симеон подчертава: изпълняването на заповедите прави човека не чудотворец, пророк, учител, не достоен за всякакви награди и дарове или свръхестествени сили, което се явява главно следствие от „изпълняването” на заповедите във всички религии и даже цел. Не. Християнският път води човека съвсем към друго – към това човек да види най-дълбоката повреденост на човешкото същество, заради която Бог Слово се въплъти и без познанието на която човек по принцип е неспособен нито за правилен духовен живот, нито за приемане на Христа като Спасител.
Колко е несходно християнството с другите религии! Колко са късогледи тези, които говорят за общо религиозно съзнание, за това, че всички религии водят към една и съща цел, че всички те имат една същност. Как наивно звучи всичко това! Само човек, който изобщо не разбира християнството, може да говори така.
В християнството делата откриват на човека неговото истинско състояние – състояние на най-дълбоко увреждане и падение: от където и да ме погледнеш, аз целия съм болен. Само в съзнаването на тази немощ в човека възниква правилната духовна сила. Тогава човек става силен, когато Бог влезе в него. Вижте ап. Петър колко силен се е чувствал! А ап. Павел какво пише за себе си? „Три пъти молих Господа”(да отстрани от него ангела сатанин). Резултатът? „Силата Ми се в немощ напълно проявява (извършва)”. Оказва се, че само чрез опознаването на себе си – какъв съм аз всъщност – Господ влиза в човека и тогава действително човек придобива сила: „Дори и небето да падне върху ми, душата ми няма да се уплаши” – казвал авва Агатон.
А какво е обещано на човека? Свети Иоан Златоуст говори: „Бог обещава да ни въведе не в рая, а в самото небе; и не възвестява за райско царство, а за царство небесно”. Преп. Макарий Египетски пише: „Венците и диадемите, които получават християните, не са изделия”. Обновеният човек получава не нещо тварно, той получава самият Бог! Обожение – така се нарича нашият идеал. То е най-тясно единение на човека с Бога, то е пълнота на разкриването на човешката личност, то е това състояние на човека, когато той наистина става син божий, бог по благодат. Каква колосална разлика между християнството и другите религии!
Може би най-важното, за което говори християнството и което го отличава от другите религии, и без което християнството не може да съществува, се явява неговия най-голям догмат, изразен в най-главния християнски празник – Пасха, догматът за Възкресението. Християнството говори не просто за това, че християнската душа се съединява с Бога, че душата ще изпитва едни или други състояния. Не. То утвърждава, че човек, това е душа и тяло, това е единно духовно-телесно същество, и обожението е присъщо не само на душата, но на душата и тялото. В обновения човек всичко се изменя – не само душата, умът, чувствата, но и тялото.
Християнството говори за Възкресението като факт, който ще последва след Възкресението Христово. Всеки, който е Христов, няма как да не възкръсне! Спомнете си колко предизвикателно прозучала в Ареопага проповедта на ап. Павел за Възкресението. Мъдреците я приели като приказка, фантазия. Но християнството утвърждава това, като един от своите централни догмати. Вестта за Възкресението пронизва цялото християнско съзнание в продължение на всичките 2000 години. Най-великите светии, които са достигали божествено озарение и просвещение на ума, с всичка сила утвърждавали и категоричността на тази истина. Тя е уникална в историята на религиозното съзнание на човечеството.
Християнството е религия, която не е извън нас и която ние можем да съзерцаваме като някакъв умозрителен обект, разглеждайки сходството и различията между него и другите обекти. Християнството по природа е присъщо на човека. Но християнин човек става само тогава, когато види, че не може да се избави от мъчещите го страсти и грехове. Помните ли как е казано в „Ад” на Данте: „Кръвта ми така кипеше от завист, че ако на друг му беше добре, ти би видял как позеленявам”. Ето го мъчението. Всяка страст носи на човека страдание. И чак когато той пристъпи към християнски живот, тогава започва да вижда какво е това грях, какво е това страст, какъв ужас е това, започва да вижда необходимост от Бога Спасителя.
Но във всеки случай помни, че не розовите очила и „мъдростта” на щрауса, зариващ главата си в пясъка при неизбежна опасност, ще те спаси от света на страстите (т. е. страданията), които живеят в душата, но само смелият и честен поглед към самия себе си, към своите, така наречени, сили и съзнанието за своята дълбока нищета (слабост) ще ти открие истинското спасение и истинският Спасител Христа, в Когото се съдържа цялото твое благо на вечния живот.

Професор А. И. Осипов
Списание „Православна беседа” бр. 4, 1998 год.
Превод от руски:
Иеродякон Юстин Зографски
Лос Анджелис 2017

 

 

Св. Порфирий за календарния въпрос

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Св. Порфирий за календарния въпрос

„Свети Порфирий…мнозина искали да го привлекат „в своя лагер“, за да използват авторитета му в „църковните битки“. На изкушените от зилотизма светогорски монаси казвал: „Ако живееш в света, то следвай този стил, по който там живее Църквата. Не внасяй смущения сред народа. Ако искаш да се подвизаваш на Света Гора, тогава следвай стария стил.” Това дразнело много старокалендарците, които не намирали у него съмишленик в неразумната си ревност. На всички уговорки да излезе в разкол и да започне да изобличава официалната Църква, той отговарял: „За себе си аз съм решил: по-добре да се заблуждавам в Църквата, отколкото да я напусна“.