Строгата Любов и обидчивите християни

Posted Leave a commentPosted in Без категория

29.08.2017 г.

Днес отбелязваме Отсичане на честната глава на св. Йоан, Кръстител и Предтеча Господен.

Онзи велик диалог, в който на въпроса на Христос „кой мислите, че съм Аз?” Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16), бил предшестван от не по-малко важни думи. Господ попитал: „Кой мислят хората, че съм Аз, Синът Човешки?”, а учениците му отговорили, че едни Го мислят за Йоан Кръстител, други – за Илия, а трети – за Йеремия или за някой от пророците. На тези имена си струва да обърнем по-голямо внимание.

Йоан Кръстител, Илия, Йеремия.

И тримата били със силен дух, строги в думите, гонени от хората. Това, което напълно отсъствало у тях, било духът на лъстивото ласкателство и човекоугодничеството. Те не са почесвали зад ушите слушателите си и не са ги облизвали, като котка-майка своето потомство. За тях по-скоро важи казаното: „Аз ги поразявах чрез пророците и биех ги с думи на устата Си .” (Ос. 6:5)

„Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв?  Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние!” – ето някои от думите на Йоан.

Йеремия проповядвал скръб, стонове, плен и разрушение на Храма. Той назовавал на хората греховете им, изброявал ги подробно и ги лишавал от всяка суетна надежда, поради което душата му била на косъм от смъртта във всичките дни на пророческото му служение.

Илия пък бягал от Йезавел и ѝ предрекъл безславна смърт и скотско погребение. Той се криел, скърбял, молел Бога да вземе душата му, посрамвал жреците на Ваал и лично изклал до реката стотици от тях като безсловесни жертви. Всичко това е трудно да се разбере и страшно да се представи, но това е Божията правда. У Илия, както и у Йоан, и Йеремия, не се забелязвало нищо сладко, нищо мило, нищо по еснафски добро.

Експерти по катехизиса биха казали: „Какво от това? Нали затова Заветът е Стар – с неговата религия на страха и авторитета, подчинението и заплахите, строгите наказания и телесни благословения”. Да, възлюбени деца на евангелската благодат. Вие, както винаги, сте неизменно прави, особено когато се занимавате с теория. Нека обаче отбележим една черта, изглеждаща незначителна на пръв поглед, но от гледна точка на истинността е важна и знаменателна.

Въплътилата се Любов, Словото, станало плът, вечната Премъдрост Божия пита: „За кого Ме мислят хората?” И учениците, предавайки народния слух, отговарят, че хората мислят Христос за Йоан Кръстител, за Илия, за Йеремия. Те не казват, че хората нямат с кого да сравнят Христос, понеже Той е нежен като кърмачка, добър към всички като дядо към внучетата си и мек като елей. Не, хората сравняват Христос с пророците, които прекарали живота си в сълзи и борба, изобличавали, заплашвали, борили се, били неразбрани и отхвърлени, нямали това, което днес наричаме „личен живот”, приличали на изранени воини.

Дали пък не са сбъркали хората? Не, не са сбъркали. Ние сме тези, които бъркаме, като сме създали за успокоение на съвестта си шаблонния образ на добричкия Иисус, макар че нито Божието Слово, а още по-малко идващият Съд, ни дават основание за това.

Йоан, Илия, Йеремия.

Въпросът не е само в това, че Христос, също както Йоан, зове към покаяние. Също както Илия възкресява мъртви, или също както Йеремия известява неминуемите и страшни наказания за лукавите грехолюбци. Въпросът е също и в това, че у Христос има милост, но няма ласкателство. У Него има любов, и Той Самият е Любов, но това е истинска любов, която ние често не признаваме за такава.
Христос наистина е прост и достъпен, но в самата си простота Той е непостижим. Той е явил Себе Си, „но никой не познава Сина, освен Отца” (Мат. 11:27). У Него няма сантименталност, сълзливост, и любовта Той е показал чрез живота Си, чрез делото и Жертвата, а не чрез упражнения в риторика.

За това е нужно да се говори, за да бъде съкрушен поредният идол. Тези идоли всъщност не са мраморните истукани с идеални пропорции, а най-вече лъжовните мисли и погрешните житейски нагласи. Християнската любов е зряла, кръстна и изискваща.

А хората подменят любовта със сантиментално лигавене и всеопрощение, породени не толкова от състрадание, колкото от безразличие. „Да не сте посмели да ни ругаете. Христос е казал всички да се обичаме” – казват едните. „Ама ние не ви ругаем. Правете, каквото си искате, само не ни закачайте” – отговарят другите. Това е една от нашите разновидности на любовта, уж прочетена в Евангелието.

Струва си да обърнем внимание на това, че Христос говори за любовта сравнително малко. Той говори за нея като за „нова Заповед” на най-близките Си ученици на Тайната вечеря, в атмосферата на увеличаващи се заплахи и приближаващата изкупителна смърт. Той не говори за нея като за нещо лесно, радостно и естествено, а като за връх на Откровението. След броени часове Самият Той на дело е готов да докаже на Кръста Своето ново учение чрез молитвата за разпналите Го и с въвеждането в Рая на единия от разбойниците. Но през живота и служението Си, Той не злоупотребява с думата „любов”.

Той не казва: „Скъпи митари и грешници, мили садукеи и фарисеи! Много ви обичам. Ама наистина много. Обичайте и вие всички хора и нека живеем в мир”. Вместо това Той често казва: „Горко вам, лицемерци…” Това всъщност е любовта в действие, понеже да обичаш, не означава да угодничиш и да се разтапяш в усмивки, а да извадиш тръна и да превържеш раната, независимо че болният се мръщи.

„Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде от плодовете на делата си, а на беззаконника – горко му! защото ще има отплата за делата на ръцете му” (Ис. 3:10). Ето това е любов в действие.

Наречете някого „куче” и той страшно ще се обиди или дори ще скочи на бой. А Христос казва на една от жените, просеща изцеление за дъщеря си, че Той трябва най-напред да нахрани децата. Не е добре първо да се хранят псетата. Това е все едно да отидем на лекар, а той да ни каже, че лекува само хора, а нас или децата ни няма да лекува, понеже сме псета, а не хора. Невъзможно е да си представим това! Това си е направо криминално престъпление! Но това е само свободен преразказ на едно от евангелските събития, завършили с изцеление на страдащото момиче. (вж. Мат. 15:21-28).

Наистина, Христос е изпитвал вярата на тази майка. Наистина, Той всичко знаел изначално, и след това все пак изцелил дъщеря ѝ. Но колко сурово Той я изпитвал, и колко голяма е била вярата ѝ, и как всичко това не съвпада с илюзорните представи за сладката Иисусова доброта!

А ние нямаме такава голяма вяра, като тази жена, и такава готовност да приемем всичко случващо се като дело на Божията ръка. Затова си оставаме неизцелени и обидени. Обидени на Бога.

Той постоянно Се държи с нас не така, както очакваме. До там, че ние Му строим храм, а Той ни казва, че на това място няма да остане камък върху камък. Казваме Му: „Господи, Господи, отвори ни!”, а Той ни отговаря: „Махнете се, не ви познавам”. В крайна сметка Той се държи с нас като Господ: непредсказуемо и парадоксално.

Когато съгрешиш и се срамуваш да вдигнеш очи към небето, когато буквално изгаряш от срам, Той идва като роса и разхлажда душата. А когато се възгордееш и си въобразиш нещо, Той е готов да изплете бич от върви и да те изгони вън от храма, заедно с търговците и купувачите. С една дума – Той е Господ. Нему се полага славата, а нам – страхът, съкрушаващ нашите вътрешни идоли.

Всичко това с особена сила се отнася за свещениците. На нормалния човек му се иска да живее с всички в мир и да угажда на хората. Иска му се да се усмихва на всички както фризьор на подстригания си клиент или както продавач – на купувача. Иска му се да бъде културен и ласкаво безразличен и в отговор на това да получава малка доза културна вежливост, но без някой да влиза в душата му. Но на свещеника това „простичко щастие” му е забранено, поради опасността да го превърне в лъжепророк.

Щом си длъжен да проповядваш Христовото слово, тогава си длъжен и поне от време на време да си припомняш за Илия, Йоан Кръстител и Йеремия. Не казвам да бъдеш като тях, но казвам – поне да си припомняш. Те тримата не са разказвали приказки, но с оглед на приближаващите бедствия са издигали своя страшен и отрезвяващ глас. Възможно е да са ги смятали за бесновати и безумни. Може са  ги  мислили за врагове на народните светини. Добре, че по онова време не са  съществували такива идоли като толерантността или документи от типа на Декларацията за правата на човека. Ако тези неща ги имаше тогава, животът на пророците би бил още по-тягостен.

Свещеникът трябва да е наясно с това повече от всеки друг човек. От него се очаква да бъде добрият доктор Охболи, обаче той е призван да бъде Йеремия, а всъщност  е просто един обикновен човек, комуто е поверено непоносимо отговорно служение, което той носи ту в страх, ту в изнемога, ту в недоумение.

Свещеникът не е длъжен да хвали хората. Той не е длъжен и да ги ругае. Той е длъжен да се моли за хората, да ги учи на правия път и да се мъчи да ги обича, което само по себе си е почти невъзможно дело и без Божията благодат просто по презумпция не съществува. Ако Бог даде любов на свещеника, то тогава самата любов ще го научи на всичко, сама ще му покаже кога да прегърне, а кога да откаже прегръдка; ще посочи време да нанесе рана, и време да я излекува (вж. Еклисиаст 1 гл.).

А междувременно, според думите на св. ап. Павел, хората (всички хора, включително и свещениците), неумолимо вървят към това, да станат абсолютно „самолюбиви, сребролюбиви, горди, надменни, злоречиви… сластолюбиви, нежели боголюбиви, показващи благочестие, но отрекли се от силата му”. (2 Тим. 3:2-5).

Те няма да приемат здравото учение, но „според прищевките си ще си избират учители, които да галят слуха им” (2 Тим. 4:3). И всеки свещеник ще е длъжен да живее сред тях, да се моли за тях, да се учи и да се мъчи да ги възлюби, да получава от тях неразбиране, упреци и претенции. По неволя не веднъж и дваж ще му се наложи да си спомни за самотата на Йоан в тъмницата, когато отгоре се вихрело Иродовото празненство, за сълзите на Йеремия върху развалините на Светия Град, за скръбните думи на Илия: „…разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат”.

Йоан, Йеремия, Илия…

 

Автор: протойерей Андрей Ткачов

Превод: Радослава Нейкова

Източник: pravmir.ru

Св.Паисий Светогорец: ”Защо Бог позволява на дявола да ни изкушава”

Posted Leave a commentPosted in Без категория

– Отче, защо Бог позволява на дявола да ни изкушава?

– За да отбере Своите деца. “Прави, дяволе, каквото искаш”, казва Бог, защото знае, че каквото и да прави дяволът, накрая ще си счупи главата в крайъгълния камък, който е Христос. Ако вярваме, че Христос е крайъгълният камък, тогава нищо не ни плаши.Бог не допуска никакво изпитание, ако от него не би излязло нещо добро. Когато Бог вижда, че ще произлезе по-голямо добро, оставя дяволът да си върши работата. Видяхте ли какво сторил Ирод? Избил четиринадесет хиляди младенци, но направил и четиринадесет хиляди мъченици ангели. Къде сте виждали мъченици ангели? Дяволът пак си счупил главата. Диоклетиан станал съработник на дявола, измъчвайки жестоко християните, но без да иска, направил добро на Христовата Църква, защото я обогатил със светии.

Мислел да унищожи всички християни, но нищо не постигнал. Оставил множество свети мощи, които да почитаме и обогатил Христовата Църква.Бог можеше отдавна да е приключил с дявола – та нали е Бог! Ако поиска и сега може да го свие на кълбо и да го хвърли в пъкъла, но пак за наше добро го оставя. Че би ли го оставил да притеснява и да мъчи творението Му? Оставил го е обаче до някаква степен и до някое време, за да ни помага със злобата си, да ни изкушава, за да прибягваме към Бога. Бог позволява на дангалака да ни изкушава само, ако от изкушението би произлязло някакво добро. Ако няма да произлезе добро, не му позволява. Бог допуска всичко за наше добро. Нека повярваме на това. Бог оставя дявола, за да може човекът да се бори. Без борба няма успех.

Ако не ни изкушаваше дяволът, можеше да си мислим, че сме станали и светии. И тъй, Бог допуска дявола да ни бие със злоба, защото с пердаха, който ни налага, отърсва от нас прахта, изтупва напрашената ни душа. Или го оставя да се нахвърля върху нас и да ни хапе, за да прибягваме към Бога. Бог постоянно ни призовава, но ние обикновено се отдалечаваме от Бога и само ако се появи някоя опасност, тичаме към Него. Когато човек се съедини с Бога, тогава лукавият не може да се вмъкне между тях; няма и причина Бог да позволи на лукавия да изкушава човека, за да се принуди той да прибягва към Бога. Във всеки случай лукавият ни прави добро, помага ни да се осветим. Затова и Бог го търпи.Бог е оставил свободни не само хората, но и демоните, тъй като те не вредят на човешката душа, защото не могат.

Освен ако сам човекът не поиска да навреди на душата си. Напротив, носят награда на душите ни – както лошите хора, така и невнимателните, които не по свое желание причиняват зло в живота ни. Защо мислите, онзи авва казва: “Вдигни от нас изкушенията и никой няма да се спаси”? Защото изкушението принася голяма полза. Не че дяволът може да върши добро – той е зъл. Но добрият Бог спира камъка, който лукавият е хвърлил срещу нас с цел да ни строши главата, слага ни го в ръката, а в другата ръка ни дава бадеми – да трошим и да ядем! Т.е., Бог допуска изкушенията, не за да ни мъчи дяволът, но за да положим по този начин “изпити” за другия живот и за да нямаме безразсъдни претенции на Второто Пришествие. Трябва добре да разберем, че воюваме – и ще воюваме, докато сме живи – със самия дявол. Докато човек е жив,има да върши много работа, за да направи по-добра душата си и има право да се явява на духовни изпити.Ако умре и не мине на изпита, късат го, а поправителен няма.

С болка и любов за съвременния човек

Слова Том 1

Не се противопоставяйте на волята на родителите си, не ги огорчавайте

Posted Leave a commentPosted in Без категория

“Не се противопоставяйте на волята на родителите си,
не ги огорчавайте.
Спомняйте си предишните трудове на баща Ви.
Никога не забравяйте страданията на
майка Ви, денонощните ѝ грижи за Вас,
когато сте били малък. Колко безпокойства е
имала винаги, колко неприятности от
различен характер е търпяла и тогава от Вас.
А ако и сега ѝ причинявате още някакви огорчения,
помислете как Господ ще бъде милостив към Вас,
след като Вие се оказвате немилостив към
най-големите си благодетели?
Как Бог ще умиротвори
душата Ви, след като живеете немирно с Вашите родители?
Затова Ви моля, ако действително желаете спасението на душата си,
всеки път, когато родителите Ви бъдат огорчени от Вас, някъде насаме да им се покланяте в нозете и сто пъти през този ден да молите от Бога милост за себе си със земни поклони”.

Старецът иеросхимонах
Стефан Вятски

Наркоманията – полет в бездната

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Наркоманията – полет в бездната

В нашето ужасно време бе открит още един път към ада – наркоманията. За ужасните последици
от тази болест за психическото, нравственото и физическото състояние на човека е излишно да се напомня, тъй като днес всички са достатъчно осведомени за тях.
Но как изглежда това зло от християнска гледна точка?

Първо, наркоманията стои много близко до един от най-страшните грехове – самоубийството. Освен това тази проява на злото е близък съсед на чародейството, черната магия и спиритизма, намирайки се в пряко общение с духовете на тъмнината от „отвъдния свят“ и представлявайки подчиняване на тяхното влияние. Почти всички поколения магьосници са използвали различни билки за постигането на това „изтънчено“ състояние, позволяващо им безпрепятствено общуване с техните „богове“ – демоните. Самата нагласа на човека към приемане на наркотично вещество с желанието да се изпита силно, необикновено, непостижимо състояние или докосване към неизвестен тайнствен свят е доброволна покана към духовете на тъмнината да се възползват от тези чувства и да покорят душата му заради нещо непознато, „интересно“, необикновено.

Християните зная как бесовете се опитват да ни прелъстят и изкушат със сладките си лъжи, как на всеки неопитен в духовния живот предлагат напоени със смъртоносна отрова плодове под формата на апетитни блюда и как се стремят да отклонят към лъжедоброто всяко наше добро начинание. Своите интриги, мрежи и капани злите духове обличат в ярки и привлекателни одежди. Разбира се, ние се стараем да бъдем много недоверчиви към всички „сладки“, „приятни“ и „особени“ душевни състояния, като не приемаме без внимателна проверка никакви „откровения“, „видения“, „просветления“, „явления“, „блажени състояния“ и други необичайни неща. Не се доверяваме и на внезапните „силни чувства“ нито в покаянието, нито в молитвата, нито в проявите на внезапна гореща ревност. Пазим се и сме внимателни, защото дори и тук са възможни дяволските капани. Прекалено е голяма цената за извършена грешка – гибел на човешката душа. И все пак, случва се и ние да бъдем прелъстени и подлъгани от бесовете.

Какво става с онези, които жадуват и търсят подобни силни, ярки и приятни усещания, все по-нови и нови и още по-необикновени преживявания, видения, „откровения“ и „явления“? Такива хора скоро попадат под цялостното влияние на злите духове и стават техни роби по душа и тяло. Бесовете ще развличат попадналия в мрежите им човек дотогава, докато той напълно не потъне в тинята на наркоманията и престане да бъде самостоятелна личност, превръщайки се в жалък придатък на наркотика, и в центъра на живота му остане само едно желание – отново и отново да влезе в онова „царство“, което се разкрива чрез него. Наркоманът започва да живее в несъществуващ свят, състоящ се от „розова мъгла“, но скоро демоните го лишават и от това утешение, а потребността да поеме дрогата се усилва, дозите растат, без нея става все по-трудно да се живее. Усещанията обаче губят първата си „прелест“ и бързо угасват. Постепенно из зад „розовия облак“ все по-ясно се очертава страшната усмивка на дявола.

Той повече не ласкае и не глези жертвата, а грубо й се надсмива, натрапвайки й непрестанно мисълта за самоубийство. Доброволното лишаване от живота е най-любимата отровна примамка, която дяволът предлага на своите избраници, за да получи в плен безсмъртната им душа.

Съчетаването на наркотичните опиати с увлечението по рокмузиката (или подобни форми на съвременните демонически култове) ускорява пропадането на душата към дъното на гибелната пропаст.

Ето само един пример до какво умопомрачение може да се достигне, ако се възползваме от „постиженията“ на съвременната младежка култура. На Запад започнаха да се наблюдават страшни явления. Млади наркомани например, които, достигат крайната точка на безумието в търсене на нови усещания под въздействие на наркотиците, предизвикващи халюцинации. Не намирайки вече удовлетворение в „обикновеното пътешествие в нирваната“, те слагат край на живота си по следния начин. Качват се на покрива на небостъргач, инжектират си смъртоносна доза силен наркотик и веднага се хвърлят долу. Действието на препарата започвало още през време на падането и човек усещал фантастичното чувство на полета, а смъртта от огромната доза настъпвала още във въздуха – на земята падало мъртвото тяло… Появиха се дори рокпесни, възпяващи подобен вид самоунищожение – „подвиг“, „висш пилотаж“ на полета към ада…

От какво започва наркоманията? Днес, когато повечето млади хора още от ранното си детство познават много тежки грехове, обградени са отвсякъде с отстъпление от Христа и са далеч от Светата църква, те неизбежно изпитват тежко вътрешно състояние. Душата им е затисната от неразкаяните грехове като от каменен блок. Те нямат достатъчно вяра и християнско знание, за да се обърнат за помощ към Господа, да търсят в молитвата и в тайнството на покаянието облекчение, изцеление, освобождаване от тази тежест. Постоянното чувство на вътрешен дискомфорт подтиква към търсенето на по-леко средство, което да снеме тази тежест и да даде възможност да се ослабят стегнатите, задушаващи връзки, обвързващи душата (така действат неразкаяните грехове), за да се скрие от мъчителните, изяждащи сърцето угризения на съвестта и да намери свой илюзорен свят, където няма нито грижи, нито скърби.

Ние, християните, със сигурност знаем, че душата наистина желае такъв свят и че той е напълно реален, много по-реален от този – видимия. Това място е „светло, злачно, спокойно“, в него няма „ни болест, ни печал, ни въздихание“, както е казано в молитвата на свещеника за покойниците. Мястото се нарича Царство небесно, за което е идвал да благовести на земята нашият Господ Иисус Христос и което ще се открие при второто Му пришествие, когато Той ще дойде да съди живи и мъртви.

Но входът във Вечното царство е открит само за онези, които мъжествено, трезво, разсъдително, без малодушие и самосъжаления са опазили неосквернена душата си от всички отчаяни напасти на века. Които честно са отхвърляли всякаква вражеска прелест и бесовски изкушения и са търсили една правда – Истинския Бог. Които не са вземали за истина жалките фалшификации и не са продали Вечното блаженство за паница леща като Исав, продал своето първородство на брата си Иаков (Бит. 25).

Състоянието на наркомана в дълбокия демоничен плен по своята мрачност и отдалеченост от света прилича на състоянието на пророк Иона в утробата на морското чудовище на дъното на водната бездна. Сякаш той не е нито жив, нито мъртъв. Тялото му все още е живо, ала душата е вече „отвъд света“, сред бесовете в ада.

Пророк Иона викал: „Обхванаха ме водите до душата ми, бездна ме заключи; с морска трева биде обвита главата ми. До планинските основи слязох, земята със своите завори ме навеки затвори; но Ти, Господи, Боже мой, ще изведеш душата ми из ада.“ (Иона. 2:6-7)

Наркоманът прилича на нещастна муха, заплела се в лепкава паяжина, а паякът вече бърза към плячката си, за да изсмуче вътрешността й.

Из книгата на архимандрит Лазар „Грех и покаяние последних времен“. 1995.

КАКВО Е СВЕЩЕНОТО ПРЕДАНИЕ И ЗАЩО ТО Е ВАЖНО

Posted Leave a commentPosted in Без категория

КАКВО Е СВЕЩЕНОТО ПРЕДАНИЕ И ЗАЩО ТО Е ВАЖНО

 

Ние често казваме на протестантите, че едно от различията ни е, че в Православната вяра ние разчитаме на Свещеното предание, а не само на Свещеното Писание. Но какво имаме предвид с това? Дали Писанието е основата на Преданието или Преданието е основата на Писанието?

Старецът Клеопа казва: „Свещеното предание е учението на Църквата предавано устно, от което една част по-късно е написана“.

Свещеното предание съдържа Свещено откровение и е от съществено значение за нашето спасение. Това е дело на Светия Дух и има същата тежест като Свещеното Писание.

Св. Пророк Моисей е първият, който е записал Свещено предание, включително историята на сътворението. Този запис е започнал 1400 години преди Христос. Преди това не е имало Писание. И както е имало период от време преди да се напише Стария завет, така е имало и период от време за християните, преди да е написано каквото и да е от това, което сега считаме за Светото Писание. Господ Иисус Христос поучава хората повече от три години, без да записва нищо. Той изпратил апостолите си да проповядват, а не да пишат. Едва след 30 или повече години имаме първите писания на Новия завет. Здравият разум ни казва, че това, което е написано тогава, не би могло да включва всичко, което се е случило. Реалността е, че Свещеното писание (и Новия, и Стария завет) е родено от Свещеното предание.

Св. Апостол и евангелист Йоан Богослов ни казва, че има много повече от това, което е написано: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Йоан 21:25). „Ако и да имах много да ви пиша, ала не исках на книга и с мастило, а се надявам да дойда при вас и да говоря уста с уста, та радостта ми да бъде пълна“ (2 Йоан 1:12).

От това можем да видим, че апостолите проповядвали на последователите си много повече от знанието за Преданието. Не всичко е написано, което е било предадено чрез техните поучения.

Старецът Клеопа казва как Църквата съхранява истината за вярата. Той казва: „Христовата църква е определила истините на вярата според дългия ход на Преданието, чрез ученията и каноните на светите Вселенски събори, постановления и Символа на вярата и чрез изповядване на вярата от свети и чудотворни йерарси, каквито е имало в многото поместни синоди, които са били държани (записвани) непрекъснато от стари времена“.

Той очертава следните условия, за да защити Свещеното предание: „Не одобрявайте концепции, които съдържат противоречия помежду си или противоречия с апостолската традиция и Светото Писание. Почитането на Преданието е това, което е запазено от апостолската църква и има непрекъсната приемственост до днес. Пазете Преданието, което се изповядва и практикува от цялата Православна църква. Прилагайте Преданието, което е хармония с най-голямата част от св. отците и църковните писатели“.

Св. ап. Павел в Коринт похвалява християните там, защото те се подчиняват на устните си учения, а не само на писмени учения. Той пише: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал“ (1 Кор. 11: 2) Ясно е, че голяма част от това, което апостолите преподават, не е записано в Светото Писание.

Св. Ириней и св. Климент Александрийски казват: „Онези, които обясняват Писанието без помощта на църковното Предание, разрязват на парчета значението на истината„.

Св. Йоан Златоуст казва: „Оттук е ясно, че светите Апостоли не са предали всичко чрез писма; много неща са предали чрез изговорено слово, което също е достоверно„.

Св. Григорий Нисийски пише: „Ние имаме Преданието, което за нас е определено от св. отци като наследство чрез апостолска последователност и предавано чрез светиите„.

Св. Василий Велики казва: „Между догматите и керигмата (евангелските истини), които се пазят в Църквата, някои имаме от писмени поучения, докато други сме получили устно от Преданието на Апостолите. Последните имат същата легитимност и сила като писмените текстове„.

Старецът Клеопа казва: „Светото Писание ни инструктира да правим много неща; но не ни разкрива за всичко начина. Например, то ни инструктира да бъдем кръстени, но не ни обяснява метода (последованието на Кръщението). Също така, учи ни да изповядваме нашите грехове, да се причастяваме, да се венчаем – но никъде не уточнява последованието за извършване на тези Тайнства. То ни казва да се молим, но не ни казва как, къде и кога. Казва да правим знака на Кръста пред гърдите … но не ни показва как„. И много други примери.

И продължава: „Всичко от апостолско наследство и това, което се практикува от св. отци, получава валидността на Преданието и има силата на закон в Христовата Църква. Следователно, то трябва да бъде запазено, тъй като неговата значимост и полза произтича от взаимната връзка, която съществува между него и Светото Писание…. Свещеното Писание притежава своето уникално свидетелство за канона и неговия догматичен характер (божественото му вдъхновение) само в и със Светото Предание, докато Светото Предание е в състояние да докаже автентичността на своята истина само заедно със Свещеното Писание.

 

Източник: orthodoxwayoflife.blogspot.bg
Превод: Павел Стефанов

Не превръщайте духовника си в законодател на брака ви

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Не превръщайте духовника си в законодател на брака ви

 

Ролята на духовника не е да определя правата и задълженията на съпрузите. Когато съпрузите се нуждаят от „арбитър”, тогава не са едно, а още са две отделни лица.

Когато бракът се превърне във въпрос на права и задължения, тогава е загубил всеки смисъл. Ако отивам при духовника, за да ме оправдае или да разпределя съпружеските „задължения”, това означава, че не съществува съпружество, тоест между съпрузите няма прошка, взаимно проникване и любов.

Проблемът не се решава чрез „арбитър-духовник”. Проблемът се решава, когато съпрузите видят брака като път към обожението. Когато разглеждат брака като път към себеоправдание, тогава духовникът не може да предложи  нищо съществено.

Не се опитвайте да правите от духовника съучастник в това състояние. Ролята на духовника е да посъветва, а не да законодателства. Ролята на духовника е да ви доведе до Христос, а не да ви оправдае. Нека не принизяваме ролята на духовния отец. Ролята на духовника не е да разпределя домашните работи или разходите, които всеки има право да направи, или кои постинги са „позволени” във facebook и кои не. Съпрузите трябва да обсъдят тези неща и сами да решат. Ако дори това не могат да обсъдят, тогава. . . какво да каже духовникът?

За да даде плод съветът на духовника, е нужна плодородна почва, т.е. смирение. Ако духовникът има пред себе си хора, които не искат да се смирят, а търсят „магическо решение” без да се „окървави” техният егоизъм, тогава духовникът просто ще бъде ням свидетел в един театър на абсурда.

П. С.

Проблеми и разногласия със сигурност съществуват във всяка връзка. Никоя връзка не е „съвършена”, но разногласията не се преодоляват чрез закони и изпълняване на задължения, а чрез смирението и любовта. Успешна борба!

архим. Павел Пападопулос

превод: Константин Константинов

Не целувам твоята ръка, отче. Покланям се на свещенството

Posted Leave a commentPosted in Без категория

 „ Не целувам твоята ръка, отче.

Покланям се на свещенството“

Починал е вашият възрастен духовник. На негово място идва друг, млад свещеник, току-що завършил богословската школа. С радост някога сте целували ръката на възрастния отец, но сега на негово място е дошъл един младеж! Как да му целунете ръка, след като е далеч по-млад от вас?

Ще ви разкажа една история за сръбския цар Милош. Някога служел един не особено възрастен, но все пак достатъчно млад йерей. Възрастният цар бил много благочестив. Никога Св. Литургия не започвала без него. Когато пристигал, заставал на трона си и започвал да се моли като всички останали.

След края на службата, царят отивал да целуне ръката на свещеника и да вземе нафора. Но онзи от уважение подавал нафората и бързо си дърпал ръката, за да не успее възрастният цар да му я целуне. Тогава цар Милош строго го увещал:

-Подай ми ръката си. Не целувам твоята ръка, отче. Покланям се на свещенството, което е по-голямо и от мен, и от теб!

Сега разбираш за какво става дума – в църквата възрастният цар е говорил боговдъхновено.
Вашият свещеник може да е току-що навършил 25 години. Но свещенството съществува от съзидание мира. И така, когато целувате ръка, се покланяте на свещенството, което се предава от Христос на Апостолите, чак до вашия йерей. Когато целувате ръка на вашия духовник, целувате цялата верига от преподобни и свети йереи и йерарси, от Апостолите до ден днешен.

Целувате и се покланяте на св. Игнатий Богоносец, Свети Николай и Свети Василий, свети Сава и „всички земни ангели и небесни човеци“, които, докато са били на земята, са красели Църквата, а сега красят небето!

Тази целувка на ръката не е обикновена. Това е целувка свята, както пише Апостол Павел в посланието си към коринтяни.

И така, целувайте ръката на свещеника, която ви благославя. Това е благословено от Бога, посредством благодатта на свещенството, посредством благодатта на Светия Дух.

Целувайте ръката на свещеника си, колкото и да е млад. И го слушайте.

 

автор: Свети Николай Велимирович

 

 

dogma.gr

Превод: Асен Андонов

ЗА ПОКАЯНИEТО

Posted Leave a commentPosted in Без категория

ЗА ПОКАЯНИEТО

(Св. Игнатий Брянчанинов)

„Покайте се и вярвайте в Евангелието! Покайте се, защото се приближи Царството небесно“ (Марк. 1:15, Мат. 4:17). Такива били първите слова от проповедта на Богочовека. Същите тези слова Той досега отправя към нас чрез Евангелието.

Когато грехът най-много се усили в света – в него слезе всесилният Изцелител. Слезе Той в страната на изгнанието, в страната на нашите мъки и страдания, предхождащи вечното мъчение в ада, и благовествува избавление, отрада, изцеление на всички човеци, без каквото и да било изключение. „Покайте се!“

Силата на покаянието се основава върху силата Божия: Целителят е всемогъщ – и лекарството, което той дава, е всемогъщо.

Тогава, по време на Своята проповед на земята, Господ призоваваше към изцеление всички боледуващи от греха, Той не счете за неизцелим нито един грях. И сега Той продължава да призовава всички, обещава и дарява опрощение за всеки грях и изцеление на всеки духовен недъг.

О, земни странници! О, всички вие, които се стремите и влачите по широкия път, при незамлъкващия шум на земните грижи, развлечения и увеселения, по цветовете, приплетени с бодливи тръни; всички, които бързате по тоя път към края, известен на всички и забравян от всички – към мрачния гроб и към още по-мрачната и страшна вечност: спрете! Отърсете се от омаята на света, която постоянно ви държи в плен! Вслушайте се във възвестеното нам от Спасителя, обърнете нужното внимание на Неговото слово! „Покайте се и вярвайте в Евангелието“, ви казва Той, „покайте се, защото се приближи царството небесно!“

Крайно нужно ви е, земни странници, да обърнете пълно внимание на това истински полезно и спасително увещание: иначе ще стигнете до гроба, ще застанете на прага и вратата на вечността, без изобщо да сте придобили правилно понятие нито за вечността, нито за задълженията на влизащия в нея, и след като сте си приготвили за там единствено справедливи наказания на греховете си. Най-тежкият грях е да не обръщате внимание на Спасителевите слова, да пренебрегвате Спасителя. „Покайте се!“

Лъстив и измамен е пътят на земния живот: на начинаещите той се вижда като безкрайно поприще, изпълнено с действителност; на завършилите го – като най-кратък път, осеян с празни съновидения. „Покайте се!“

И славата, и богатството, и всички останали тленни придобивки и предимства, за придобиването на които заслепеният грешник отдава целия си земен живот, всичките сили на душата и тялото си, тях той ще трябва да ги остави в ония минути, когато от душата насила ще бъде свлечена нейната дреха – тялото, когато душата ще бъде поведена от неумолими ангели на съд пред праведния Бог, непознат за нея, пренебрегнат от нея. „Покайте се!“

Трудят се, бързат човеците да се обогатят с познания, но с познания маловажни, годни само до време, спомагащи за задоволяването на нуждите, удобствата и прищевките на земния живот. Нужните по същество познание и дело, това са познаването на Бога и примиряването с Него чрез Изкупителя – единствено заради тях ни е даден земният живот, ала тъкмо тях ние напълно пренебрегваме. „Покайте се!“

Братя! Да се вгледаме безпристрастно, под светлината на Евангелието, в нашия земен живот. Нищожен е той! Всички негови блага ни ги отнема смъртта, а често и много по-рано от смъртта ги отнемат различни неочаквани обстоятелства. Недостойни са тези тленни, тъй скоро изчезващи блага да се наричат блага! По-скоро те са измами, мрежи. Ония, които попаднат в тези мрежи и се заплетат в тях, се лишават от истинските, вечните, небесните, духовните блага, придобивани чрез вяра в Христа и следване подире Му по тайнствения път на евангелския живот. „Покайте се!“

В какво страшно заслепение живеем! Колко очевидно доказателство за нашето падение е това заслепение!

Виждаме смъртта на братята си; знаем, че същата тази смърт непременно ни предстои и на нас и то, кой знае, може би съвсем скоро, понеже никой от човеците не е оставал на земята завинаги. Виждаме, че на мнозина и преди смъртта им изменя земното благополучие, че то често се преобръща в злополучие, подобно на всекидневно вкусване на смъртта. Независимо от това тъй явно свидетелство на самия опит ние тичаме единствено подир временните блага, като че ли те са постоянни и вечни. Само към тях е насочено цялото наше внимание! Забравен е Бог! Забравена е величествената и същевременно страшна вечност! „Покайте се!“

Ще ни изменят, братя, непременно ще ни изменят всички тленни блага – на богаташите ще им измени тяхното богатство, на славните – тяхната слава, на младите – тяхната младост, на мъдреците – тяхната мъдрост. Докато странствува по земята, човек може да придобие само едно вечно и истинско благо: истинското богопознание, примирението и съединяването с Бога, дарявани от Христа. Но за да получим тези върховни блага нужно е да изоставим греховния живот, да го намразим. „Покайте се!“

„Покайте се!“ Що значи да се покаеш? Значи да се опомниш, да се разкаеш за греховете си, да захвърлиш греховете си – тъй отговорил един велик свети отец на тоя въпрос, – и повече да не се връщаш към тях (Пимен Велики, Вж. Скитски патерик). По такъв начин много грешници са се превърнали в светци, много беззаконници – в праведници.

„Покайте се!“ Отблъснете от себе си не само явните грехове – убийство, грабителство, блуд, клевета, лъжа, но и гибелните развлечения, и плътските наслади, и престъпните мечтания, и беззаконните помисли – всичко, всичко забранено от Евангелието. Предишния греховен живот умийте със сълзите на искреното разкаяние.

Не казвай сам на себе си в униние и душевна разслабеност: „Аз паднах в тежки грехове; поради дълговременния си греховен живот придобих греховни навици, тях времето ги превърна сякаш в природни свойства, направи невъзможно за мен покаянието“. Тези мрачни мисли ти ги внушава врагът, когото ти още не забелязваш и не усещаш (Преп. Макарий Велики, слово 7-мо, § 2.). Познава той мощта на покаянието и се бои, че то ще те изтръгне из властта му, и затуй се старае да те отвлече от него, приписвайки немощ на това всемогъщо Божие лекарство.

Установител на покаянието е твоят Творец, Който те е създал от нищо. Толкоз по-лесно Му е да те пресъздаде, да претвори твоето сърце, от сърце грехолюбиво да направи сърце боголюбиво, да направи сърце чисто, духовно и свято от сърце чувствено, плътско, злонамерено, сладострастно.

Братя, да познаем неизречимата любов Божия към падналия човешки род. Господ се въплътил, та чрез въплъщението да стори за Себе Си възможно приемането на наказанията, заслужени от човеците и чрез Своето смъртно наказание, чрез наказанието на Всесветия, да изкупи от това наказание виновните. И какво Го е довело тук при нас, на земята, в страната на нашето изгнание? Нашите праведни дела? Не. При нас Го е довело бедственото състояние, в което ни е хвърлила нашата греховност.

Грешници! Да се ободрим! Заради нас, именно заради нас Господ е извършил великото дело на въплъщението Си; на нашите болести Той е погледнал с непостижима милост. Да престанем да се колебаем! Да престанем да униваме и да се съмняваме! Изпълнени с вяра, усърдие и благодарност да пристъпим към покаянието – чрез него да се примирим с Бога. „И беззаконник, ако се обърне от всички свои грехове, каквито е вършил, ако пази всички Мои устави и постъпва законно и праведно, ще бъде жив, не ще умре. Всички негови престъпления каквито е вършил, не ще му се спомнят; в своята правда, която ще върши, той ще бъде жив“ (Иез. 18:21-22). Такова обещание дава Бог на грешника чрез устата на великия Си пророк.

Да откликнем според нашите слаби сили на великата любов на Господа към нас, тъй както могат да откликват на Създателевата любов творенията, и при туй – творения паднали: да се покаем! Да се покаем не само с уста; да засвидетелствуваме своето покаяние не само с няколко капки кратковременни сълзи, не с едно външно участие в църковното богослужение, като изпълняваме църковните обреди, с което се задоволявали фарисеите. Заедно със сълзите, с външното благочестие да принесем и плода на достойното покаяние – да превърнем греховния си живот в евангелски живот.

„Защо да умирате, доме Израилев?“ (Иез. 18:31). Християните погиват окончателно, с вечна смърт, поради туй, че през време на целия си земен живот се занимават единствено с нарушаване обетите на кръщението, единствено със служене на греха; погиват те от туй, че не удостояват и с нищожно внимание словото Божие, което им възвестява за покаянието. Дори в самите си предсмъртни мигове не умеят те да се възползуват от всемогъщата сила на покаянието! Не умеят да се възползуват, тъй като не са придобили за християнството никакво понятие или са получили крайно недостатъчно и смътно понятие, което трябва да бъде наречено по-скоро пълно незнание, нежели какво-годе познание.

„Жив съм Аз, казва Господ“, принуден сякаш да усили уверението си пред невярващите и да пробуди внимание у невнимателните. „Жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив (Иез. 33:11)… Защо да умирате, доме Израилев?“

Знаел е Бог немощта на човеците, знаел е, че и след кръщението си те ще падат в грехове – затова е установил в Църквата Си тайнството покаяние, чрез което се очистват греховете, сторени след кръщението. Покаянието трябва да бъде спътник на вярата в Христа, да предшествува кръщението в Христа; а след кръщението то поправя нарушаването задълженията на повярвалия в Христа и кръстилия се в Христа.

Когато мнозина от Йерусалим и цяла Юдея се стичали при Йоана, проповедника на покаянието, край Йордан за кръщение, те му изповядвали греховете си; изповядвали ги не затуй, – както отбелязва един свят писател (Св. Йоан Лествичник, Слово четвърто) – че светият Кръстител имал нужда да знае съгрешенията на идващите при него, но понеже заради твърдостта на тяхното покаяние е било нужно с чувствата на съжаление за падането в грехове да бъде съединена и изповед на тези грехове.

Душата, която знае, че е длъжна да изповяда греховете си, казва същият този отец, с тая самата мисъл като с юзда се удържа от повтарянето на предишните съгрешения; и обратно, неизповяданите грехове, сторени сякаш в мрака, лесно биват повтаряни.

Чрез изповядването на греховете се разтуря дружбата с греховете. Омразата към греховете – това е признакът за истинско покаяние и решимост да се води добродетелен живот.

Ако си придобил навик към някои грехове, тогава по-често ги изповядвай и скоро ще се освободиш от греховния плен, леко и радостно ще следваш Господа Иисуса Христа.

Който постоянно предава приятелите си, нему приятелите стават врагове, отдалечават се от него като от предател, който дири сигурната им погибел; ако някой изповядва греховете си, те отстъпват от него, тъй като греховете се основават и крепят на гордостта на падналото естество, не търпят изобличение и позор.

Ако някой си позволява да съгрешава произволно и нарочно, с надеждата да се покае, такъв постъпва коварно спрямо Бога. Грешащия произволно и нарочно с надежда за покаяние го поразява неочаквана смърт и не му се дава времето, което той предполага, че ще посвети на добродетелите.

Чрез тайнството изповед решително се очистват всички грехове, извършени с дело, слово и помисъл. За да бъдат заличени от сърцето греховните навици, вкоренили се в него от дълго време, е нужно време, нужно е постоянно пребъдване в покаянието. Постоянното покаяние се състои в постоянното съкрушение на духа, в борба с помислите и усещанията, чрез които се проявяват скритата в сърцето греховна страст, в обуздаване на телесните чувства и стомаха, в смирена молитва, в честа изповед.

Братя, поради самоволните си грехове ние сме загубили светата непорочност, която е недосегаема не само за греховните дела, но и за познаването на злото – непорочността, в чието духовно сияние ние сме се появили на света от ръцете на Създателя. Ние сме загубили и тая непорочност, която сме получили при възсъздаването си в кръщението; опетнили сме по пътя, чрез разни грехове, нашите избелени от Изкупителя одежди. Нам е останала още една само вода за умиване – водата на покаянието. Какво ще стане с нас ако пренебрегнем и това умиване? Ще се наложи да застанем пред Бога с обезобразени от греха души и Той страшно ще погледне на осквернената душа, и ще я осъди на мъки в геената огнена.

„Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния, престанете да правите зло“, казва Господ на грешниците. „Тогава дойдете – и ще отсъдим“. И как завършва този съд Божий, съдът на покаянието, на който Бог непрестанно призовава грешника през време на земния му живот? Ако човек осъзнае греховете си, ако се реши на искрено покаяние и изправление, тогава Бог решава Своя съд с човека със следното решение: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля“ (Ис. 1:16,18).

Ако пък християнинът покаже пренебрежение към този последен многомилостив Божий зов, тогава Бог му възвестява неговата окончателна погибел. „Божията благост – казва Апостолът, – те води към покаяние“ (Рим. 2:4). Бог вижда твоите съгрешения: Той дълготърпеливо гледа на сърешенията, които ти вършиш пред Неговите очи, на веригата от съгрешения, от които е съставен твоят живот; Той очаква твоето покаяние и едновременно с това предоставя на твоето свободно произволение да избереш своето спасение или погибел. И с благостта, и с дълготърпението Божие ти злоупотребяваш! Няма у тебе поправяне! Твоето нехайство става все по-голямо! Расте у тебе пренебрежението и към Бога и към твоята собствена вечна участ! Ти се грижиш само за умножаване на греховете ти, към предишните съгрешения прибавяш нови и още по-тежки! „По твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога“, на който ще бъде въздадено „всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата. Скръб вечна и теснота вечна върху душата на всеки човек, който прави зло [думата „вечна“ е добавена в текста на Посланието от св. Игнатий – бел. прев] (Рим. 2:5-9). Амин. +

Църквата е прегръдка, а не бич

Posted Leave a commentPosted in Без категория

Църквата е прегръдка, а не бич

251081 4685497421153 1106197747 n– Вие не обичате да Ви казваме „Ваше Високопреосвещенство“, затова се обръщам така: отец Николай, символ на какво би трябвало да е Църквата днес за нас, обикновените вярващи?

– Мисля, че Църквата не трябва да символизира, а да бъде. Да бъдеш е нещо много по-дълбоко от това да символизираш нещо.

– Някъде пишете, че Църквата е прегръдка или поне би трябвало да бъде.

– Ако не милва, ако не е прегръдка, тя не е Църква, а бич, закон, присъда, заплаха, една излишна структура. Смятам, че една такава организация няма голяма връзка с истината. Църквата извежда истинския човек, който се крие в душата ни, и го възкресява, просветлява, освобождава, явява. Това е велико нещо! Ще го кажа по друг начин: представете си света не с разума си, а с вашите чувства. Представете си, че сте в прегръдката на Бога, че има Бог, Който дава Себе Си на човека – нима това не е велико? Нима можеш да си тръгнеш от този свят, без да си изпитал това поне за миг? Удивително е да преживееш този опит. Рационализмът в нашия живот обаче ни забранява това и тогава възниква усещането, че Църквата е нещо твърде формално, фалшиво, с много недостатъци. Ходих в едно училище, за да изнеса беседа. Децата след това ме помолиха да поговорим, получи се хубава дискусия. Едно дете зададе следния въпрос:

– Напоследък се говори, че има обръщане към религията. Това вярно ли е според вас? И ако е така, можете ли да го коментирате?

Аз им отвърнах:

– Деца, религията не ме интересува! Ще ви кажа какво означава религия. Религия е, когато идват изпити и не съм чел достатъчно, тогава да отида и да моля Бога да ми помогне да се представя добре. Такъв Бог не съществува!

–  Има хора с много сериозни проблеми, загубили децата си или страдат от неизлечими болести… Пишете в книгите си, че в такъв момент човек вдига очи към небето и казва: Защо на мене се случи, Боже?

–  Това е вопъл, оплакване или пък недоумение. Това не са лоши неща; те са съвсем човешки. В епилога на една своя книга описвам срещата си с едно момиче, което попитах: „Я ми кажи, някога питала ли си се: „Защо на мене, Боже мой?” А тя каза: „Не, отче, аз питам: „Защо не на мене, Боже мой?” Така намерихме общ език с тази девойка. Аз не разбирам и не познавам този бог, когото светът поставя под съмнение днес, в нашия свят на смъртта. Не съществува такъв бог. Би ли съществувал бог, който ще допусне смъртта, както ние я разбираме? По никакъв начин. Но и не разбирам смъртта без Бога. Я си представете един (друг) живот. Споменахте, че съм учил астрофизика. Живеем в свят на безкрайни измерения, това е удивително и ми се иска да ви кажа за какво говори този голям свят…

– Кажете!

– Светлината, която има най-голямата скорост, се нуждае приблизително от една секунда, за да дойде от луната на земята. Осем минути да дойде от слънцето на земята. До най-далечната планета стига за три часа и половина. До първото слънце извън нашето слънце са нужни три години и половина. Нашата галактика е толкова голяма, в нея има приблизително 200 милиарда слънца на такива разстояния и нейният диаметър е приблизително 100 хиляди светлинни години. Тоест, на всеки сто хиляди години светлината пресича своя диаметър. Съществуват 100 милиарда такива галактики. Е, мисля, че тази величина е непостижима, както времето, в което живеем. Вселената е на възраст 13,7 милиарда години. Непостижими за нашата мисъл величини.

– Как обаче това ни утешава?

– Например вие сте на 70-80 години, дори 200 да живеете, или аз сега съм на 53 години – колко е това? По-малко от точка. Съществува и смъртта, която нито можем да определим кога ще ни дойде, нито как, но знаем, че ще дойде. Възможно ли е животът ни да бъде такова нищо, както често казваше един известен физик, който стига до извода, че човечеството е едно пренареждане на нищото. Колко трагично. Мисля, че науката стигна дотам, да разберем колко нищожно малко е това, което можем да проумеем от този свят, и да започнем да подозираме за огромното, което той крие за нас, което ни надвишава и в което можем да се включим. Това съзнание е същинска лудост, но тази лудост може да ни доведе до връзката с Бога, до другата логика.

– Как можем обаче да преодолеем болката от раздялата с тази земя? Дори и да вярваме в живота след смъртта? Как се преодолява болката от загубата на близкия човек?

– Мисля, че трябва да оставим нашето аз свободно да изпита болка. Болката е доказателство за нашата любов. Когато учих в САЩ и сменях квартирата, всеки път, когато се пренасях, чувствах, че душата ми се изтръгваше – обичах стените, мебели, книгите, вещите. Бях свикнал с обстановката. Колко повече с хората! Отглеждаш детето си, за което си имал мечти, правил си планове, прегръщал си го, пристискал си го… и то те напуска. Няма ли да изпиташ болка?

–   И нещо по-лошо. Да не те напусне, а да го гледаш да страда, което е още по-лошо?

–   Всичко заедно.

–  Ще ми кажете – изпитание.

– Няма да ви кажа изпитание, тоест това е изпитание, огромно, непоносимо и за мене, и за който и да е. Съществува обаче като реалност в този живот, нали? Чрез тази болка виждаме, поне аз виждам, колко голяма е любовта. Човекът, който страда и аз му състрадавам, е доказателство за любов. Разбирате това. Въпросът е не да не страдаме, а как да присадим върху нашата болка малко надежда.

– Това помага ли?

– Това е вярата. Ще ви кажа не какво ни помага, а какво ни пречи. Нашата епоха е изключително рационалистична, изисква уравнения и доказателства, но животът не е само знанието, а има и друго знание. Да се смириш пред великото, което те заобикаля, пред непознатото. Ще ви го илюстрирам отново с пример от науката. Днес във физиката виждаме, че това, което можем да обясним, да разберем и дори да видим, е много малка частица от цялото. От цялата видима вселена с телескопи, радиотелескопи, с γ-лъчи и т. н. виждаме само 4%. Има 23% тъмна материя и 73% тъмна енергия. През последните години учените говорят за това. Там се крие тайната – не в 4 %, които виждаме, а в 96%, които не различаваме.

–  Да, но тези неща ги знаете вие, които имате образование и време да се занимавате. За обикновения човек, който няма нито тези знания, нито лукса на доближаването до божествените истини, как ще разбере, къде се намира това, което е „отвъд”?

– Ще ви го кажа просто. Преди век тук, в нашата страна, хората със сигурност са нямали нито знанието, което ви описах, нито това, което има днешният човек. Те обаче имали такава вяра, която им позволявала да имат много по-голяма утеха от нашата. Днес ние не издържаме на болката, както те са я издържали в миналото.

– Защо? Научили сме се животът ни да бъде по-лесен?

– Водим волунтаристки живот. Имаме желания, искам дадено нещо да стане, както аз го искам. Не ми идва отвътре – не го приемам. Това са последиците от една логика, която се крепи само върху т. нар. „човешки права“. И това ви казвам. Колко хубаво нещо е човек  да се смирява малко, да се поотдръпне настрана и да може да види онова, което са виждали хората в миналото. Духовно те са били много по-сити от нас.

– За да постигнем това, ни е нужно вътрешно издирване?

–  Вижте, това което казвате, е умозрителен подход. Седя и мисля. Смятам, че имаме нужда от нещо по-общо и по-умерено.

– И навярно по-практично?

– По-практично и по–резултатно. Трябва да имаме малко любомъдър ум, тоест да можем да видим нещата по-просто, истинно и смирено, а не с високомерие и претенциозност. Спомнете си думите на девойката, за която споменах – тя имаше смирение. Когато кажа „Защо на мене, а не на моя ближен?“, означава, че крия надменност в себе си. Или защо Бог ми направи това? Не ти го прави Бог. Съществува това състояние, ти се оказваш в него и понеже има Бог, търсиш Неговата помощ. Има разлика.

– Защо повечето хора прибягват към Църквата, към божественото, към вярата в трудни моменти? Именно в трудни, а не в приятни ситуации, тоест, само когато търсят помощ?

– Мисля, че защото търсят това, за което ви говорех в началото – един измислен от тях бог. Аз лично намерих Бога в моето щастие, което не издържах, в моя успех, който не ме изпълваше. Исках нещо „повече” и виждайки в текстовете на светци, които говорят от опит, а не теоретично, как се преживява Бог, видях в тях една отворена към Бога врата – отворена чрез радостта, свободата, мира, надеждата. Съществува и друга врата, която е чрез изпитанието, окаяността, неуспеха – всички тези неща, които ни съсипват. Тук обаче съществува опасността да си създадем и един неправилен бог, да го наречем „психологически бог“. Разбирате ли ме? Ето как става това: представете си един човек в изпитание, който страда и казва: „Сам съм, помогни ми! Искам Твоето присъствие!“ И да почувства Божието присъствие като утеха. Това наистина е велико!

–  Но става така, че ние чувстваме Неговото присъствие, само когато се изпълни това, което искаме. Не е ли така?

– Така е. Това имам предвид, че съществува опасност да настояваме да Бог да бъде наш слуга, към когото имаме искания и който трябва да ни служи. А когато не ги изпълнява, имаме оплаквания. Тогава протестираме и казваме, че Бог не съществува! Тоест вярваме в един слуга. Това е нашият бог. Създаден с много човешки материал. Този бог не е Откровение. Трябва да знаете, че Бог е съществуващ, Той е истинен.

–  Той не е абстрактно понятие.3469 10151462712084848 1511126081 n

– Нито е понятие, нито висша сила, нито доброто, а Личност. Това ме привлече в Църквата. Личност, затова е възможна и молитвата, както я нарича Църквата. Скоро празнувахме Рождество Христово – Рождество Христово не е един празник за разнообразие. Какво ни казва този празник? Казва ни, че Бог като Личност става Човек. Ако приемеш това, то разтърсва ума ти. Затова празнуваме Рождество всеки миг в живота, защото всеки миг е Рождество, Възкресение, Разпятие, Откровение, Светлина и каквото друго искате. Богоявление. Един аскет не прави ли това? Вземам краен пример. Това прави и смиреният християнин във всеки един момент. Неговата цел е да живее Божието присъствие, да чувства Бога и да живее пред Неговото лице. Бог стана Човек, за да стане човек бог. Това е житейски опит и велико предизвикателство. Не мога да го сравня дори с най-голямото научното откритие.

– Този момент обаче не идва при всички хора.

– Може да дойде при всеки. Аз това живея и това искам да кажа на всеки човек до мене. Отвори душата си и – хоп! – ще го преживееш и ти.

– Ваше Високопреосвещенство, живели сте две години на Света Гора, която наричате „университет на сърцето”? Там, при пълно уединение, навярно е по-лесно да дойдем, т. е. да дойдете по-близо до Божественото. 

– Безспорно уединението помага изключително много и затова е избор на някои хора, които това искат. Аз например, когато исках да стана учен, избрах най-добрия университет, където съществуваха предпоставките да мога да правя това, което исках. А тези хора, които търсят Бога, смятат това място за най-подходящото. Казахте обаче нещо, което мисля, че е много мъдро: че в изпитанието, в ежедневието, в неуспеха може да потърсиш и Бог там да те намери. Това е хубава среща.

– Колко пъти обаче в живота можем да живеем този велик момент?

– Някога, когато имах съмнения, казвах на един учител, който ме вдъхновяваше – той беше преподавател по медицина, но почина. Та аз му казах: Бог не съществува! Той ме пита: Защо? Защото не съществуват християни, Божии хора – му отговарям аз. Тогава той ми каза: Чуй ме и отвори очите си, спъваме се у тях, а ние хабер си нямаме! Всеки човек с неговите недостатъци, но и добродетели, е Божий образ и благоприятно време за среща. Аз намирам моя Бог в хората.

–  Значи и вие сте минали през етап на съмнение?

– 20 години много хубаво съмнение! И сега Го поставям под съмнение. Харесва ми.

– Харесва ви да поставяте Бога под съмнение?!

–  Да, защото имам убеждението, че впоследствие Той излиза много по-истинен. Например, отивам в една болница и виждам 20-годишна девойка да се мъчи и до нея родителите й да линеят. Вместо да започна с религиозните съвети, със студено сърце или механично, предпочитам да кажа: „Боже мой, защо се случва това? Какъв е този свят, в който живеем? Не можеше ли да бъде по-различен?“ Това го казва всеки човек. Защо да не го кажа и аз? Предпочитам да се усъмня в Него в онзи миг и да кажа: „Къде си? Не Те разпознавам с това лице! Очакваме Те по друг начин“.

Казвате обаче, че след това Го намирате и Го намирате по-силно.

– Целият свят Го е намерил. Рождество Христово е среща с един различен Бог. Евреите също Го очаквали да дойде. Как да дойде обаче? Да слезе със слава, с чест, ангели ще слязат и т. н. – но не станало нищо от това. Родило се едно бебенце във Витлеем. Как да кажеш, че То е Бог? И в Негово име се извършва едно клане…

– И как да кажеш, че това не е приказка?

– Да, и това. Една история от училище. Ясли, дърво, лампички, сцена. Не е това Рождество Христово. Заради това събитие не след дълги години започнали гонения, по време на които 11 милиона мъченици – поне известните – дали живота си за Него. Тези хора не са умрели заради една приказка. Не биха дали живота си за една красива история. Те го дали заради Възкресението и оставили всичко друго. И аз ли да дам моя живот заради една приказка? Какви ясли, какво да правя с яслите, мъдреците с камилите… Тези неща дойдоха от запада и създадоха търговската Коледа, и хайде: честито Рождество Христово! С курабии, с мъдреци и с ясли! Епохата ни вече започва да не понася това. Но я си представете друго – този празник да бъде възможност за среща с Бога. Това си заслужава много повече, отколкото нашият приятен разговор в този момент.

–  Вие сте близо до младите хора. Зная, че много идват при вас да разговаряте, да споделят проблемите си. Кои са проблемите, които днес младите срещат в обществото?

–  Не съм близо само до младите, а до всеки човек, до вас, например, въпреки че не ви познавам, не гледам телевизия, но дойдох с доверие. Близо съм до всички тези деца, но и до стареца, който умира. В перспективата на вечността бъдещето е пред всички нас, независимо дали си на 20 или 90 години. Преди време към мене се обърна един атеист, който ми каза: „Всеки път, когато говоря с тебе, сърцето ми се отваря и искам да ти го кажа. Ние, естествено, имаме малко по-различна философия от вас“. Попитах го: „Атеист ли си?“ „Е, не бих казал“ – отвърна ми той. Казах му: „Жалко!“ „Защо?“ „Защото аз съм атеист!“ Той каза: „Не разбрах?!“ „Атеист съм!“ А той изумен: „Какво имате предвид? Обяснете ми?“ „Чувстваш ли това, в което вярваш? Ако Бог означава тази църква на разкоша, на коравосърдечието, на лицемерието, на прожекторите, на болните възприятия – аз я отхвърлям! А сега си представи това, което се нарича любов, както го пише в Евангелието, можеш ли да говориш за нея? Представи си Църквата на блаженствата!“ Започнах да му чета блаженствата: блажени миротворците, чистите по сърце, гонените заради правда… Ако човек не може да говори, ако по-скоро ние, ако вие не можете да говорите за тази любов, за тези блаженства – по-добре да мълчи. Ако ние не можем, да затворим магазина. И тъй, въпросът е, когато дойде някой млад човек, да мога да му дам надежда и да му посоча и другата перспектива. Тоест, да може да учи, да върши делата си, да се радва, както правих и аз, и чрез това да види другия живот, другото измерение на живота. Това много по-лесно може да стане при младите, отколкото при старите.

– Ходят ли обаче младите хора на църква?

– Аз не бих отишъл в такава църква, каквато я виждаме повечето пъти. Тази църква нищо не ми казва. Но виждам младите хора да отиват там, където реално съществува надежда. Бях в едно училище. Отслужихме водосвет. Докато отслужвах водосвета, децата не стояха мирно, преподавателите им се скараха и те започнаха да внимават. Веднага щом водосветът свърши, директорът каза:

– Днес между нас е митрополитът. Да го помолим да дойде някой път да изнесе урок – по физика, биология.

А аз отвърнах:

– Деца, много ви благодаря, че ме приехте и с голяма радост бих дошъл да изнеса урок. Но мисля, че това, което имам да ви дам, не е урок по физика. Това и други могат да го направят. Аз ви предлагам да дойда веднъж да ви отслужа св. Литургия, тоест да ви сваля Бог на земята.

Те избухнаха в ръкопляскания. Казах си, че не разбраха какво им казах. Сигурно. Не повярваха, че мога да го направя. Но им се стори нещо изключително красиво, което търсят и искат.

Друг случай. Преди две години в нашата митрополия учениците от едно училище, което има собствена радиостанция, ме поканиха за интервю. Канят различни хора. Отидох. Започнаха да ме питат за физиката, за други неща. В един момент едно дете каза:

– Извинете, господине!

Друго момиче веднага го поправи:

– Не е „господин”!

– А какво е?

– „Отче”!

Намеси се още един:

– И „отче!“ не е, а „Ваше Високопреосвещенство”!

Първото дете продължи:

– Извинете ме, но аз не ходя на църква! Грях ли е?

Попитах го:

– Как се казваш?

– Георги.

– Да те попитам нещо. Ако ти беше Бог и виждаше, че в неделя Георги спи, щеше ли да се огорчиш?

– Не зная, защото в крайна сметка не зная, какво е Бог.

Друго дете скочи и каза:

– Ако бях „Бога”, в Който са ни научили да вярваме, щях да се огорча!

Едно друго момиче се намеси:

– Такъв „Бог” няма!

Казах им:

– Да ви кажа и аз нещо, деца. Какво наистина да правите в една такава църква? Отивате рано, вместо да спите в неделя, отивате на място, където мъжете стоят от едната, жените от другата страна, стоят прави, говорят език, от който нищо не разбирате, музиката е съвсем различна от тази, с която сте свикнали, излиза един необръснат човек, държи едно нещо, от което излиза дим. Е, какви са тези неща, какво да правите в църквата?

Децата занемяха. Едното момиче ме попита:

– Извинете! А вие ходите ли на църква?

Аз отговорих:

– В такава църква и аз не стъпвам! Никъде не ходя, само заради тези неща. Нито, когато бях като вас, нито сега, на моята възраст. Защото една такава църква нищо не ми говори!

Настъпи пауза. Един ученик каза:

–  А в коя църква ходите?

– Сега ще ви разкажа за една църква, където отивам и стоя от сутрин до вечер, с бдения по 8-9 часа. И когато си тръгваш, искаш някак си това да продължи. На Света Гора…

– Кажете ни за това!

Така продължи нашият разговор за онова, което Църквата носи и дава.

– На вас не ви допада ритуализмът в Църквата, одеждите?

– Не, не съм обвинявал. Нося одежди, не служа само с расо.

– Но искате нещата да са по-прости?

– Опитвам се. И сега ви говоря просто. С хората трябва да се говори просто. Мисля, че цялата красота е в простотата. Епохата ни вече не понася сложността, тежкото говорене, но не това е пречката. Може да съществуват такива неща, но да съществува и автентичност. Истинският проблем е липсата на автентично слово. Ще го кажа направо, нашите Тайнства са се превърнали в ритуали…

– Много пъти сте казвали, че тайнствата трябва да са безплатни, да не плащаме за бракосъчетание.

– Това не е ли самопонятно? Не разбирам. Да ви дам пример. При един брак родителите ще направят подарък, роднините ще направят, приятелите ще направят, съседите ще направят, колегите също – е, Църквата няма ли да направи един подарък? Колко хубаво нещо!

– Още повече, че бракосъчетанието вече струва изключително скъпо.

– За Църквата какво струва?

– Не. Струва за простосмъртния, който отива да се ожени.

– За тези неща не е виновна Църквата. За това, че струва много, е виновен погрешният светски ум и това, че бракът се е секуларизирал. Религиозният брак е граждански брак с религиозни дрехи. Няма дух.

Веднъж отидох на сватба, бащата беше известен човек, който ме покани да извършва тайнството. Отидох, извърших бракосъчетанието с цялото си сърце и отправих и моето молитвено пожелание към младите. От митрополията даваме като подарък по един много голям Нов Завет – позлатено издание на Ватопедския манастир. Младите се трогнаха. Бащата ме хвана и пред всички каза:

– Каква служба! Моля те да дойдеш у нас!

Казах:

– Не мога да дойда, защото има бдение, на което трябва да отида!

– Какво бдение?! Моля те! Ще влезеш да благословиш и ще си тръгнеш!

– Добре.

На тръгване ми подаде един плик. Казах му:

– Благодаря ви изключително много! Нямам причина да го взема!

А той:

– Ама, моля ви изключително много! Имахме трапеза с хиляда гости.

Казах му:

– Покажи ми един от тези, които бяха дошли, на когото ще платиш, и ще ги взема!

– Ама не виждаш ли, че имам много пари? Радвай им се! Аз имам повече от тебе!

– Ти имаш пари и искаш да ми дадеш. Аз дойдох, за да ти дам благодат, благословение, нали така поиска?

– Ама за благотворителност!

– Не искам!

–  Защо не приехте парите за благотворителност?

– Защото отидох за брака, не отидох да събирам пари за благотворителност. И вие бихте направили същото. Това е много хубаво нещо. Хората добре правят и искат да дават, но Църквата много лошо прави, ако иска да взема. Веднъж направих трисагий, тогава бях йеромонах, и след отпуста госпожата притеснена понечи да ми даде пари. Аз не подадох ръката си да я целуне. Казах Бог да упокои починалия! Но за трисагий от три минути пари в храма няма да взема. Но тя настояваше да взема парите:

– Моля ви, отче!  За да подейства!

Казах й:

– Ако не дадеш, може да подейства, може и да не подейства. Ако дадеш, няма да подейства.

Когато влезем в другата логика, че Църквата има разходи и т. н., трябва да кажем, че всичко зависи от това, как възприемаме нещата. Свещите, пожертвованията, даренията – всичко това би могло да бъде и добро, и лошо. Зависи как се извършва. Настоявам на това. Например, в нашата митрополия се опитваме да премахнем дискоса, тоест събирането на пари след богослужение. Но когато има нужда, събираме пари – например сега с пострадалите от пожарите. Хората искаха толкова много да помогнат, че дадоха много големи суми чрез дискоса. В двете митрополии, в които съм, събрахме 230 000 евро от дискоса! В митрополията на Месогея и Лавреотика и тази на Атика, където съм местоблюстител. Не знаех какво да ги правя, как да ги разпределя. Това доказва, че хората искат да дадат, когато има нужда.

– Ваше Високопреосвещенство, времето ни изтече. Предаването ни се казва „Животът е другаде”. В крайна сметка, дали животът е тук, където живеем, или някъде другаде, където си представяме или се надяваме да съществува?

–  Аз бих променил малко въпроса ви. Животът е и тук, оттук започва всичко, но не е само тук. Друг е животът ни и той изисква друга логика, различна от тази, че трябва да ядем, да учим, да се оженим, да остареем, да умрем. Освен годините, еврото, килограмите и другите единици, с които измерваме живота, съществува друго възприятие и това е Божият живот, който може да започне оттук!

 Интервю за предаването „Животът е другаде“ по гръцката телевизия ЕТ1

Превод: К. Константинов

ЛЪЖЛИВОТО УЧЕНИЕ ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО ОТ КЪДЕ ИДВА ТОВА ЛЪЖЛИВО УЧЕНИЕ?

Posted Leave a commentPosted in В търсене на вярата

ЛЪЖЛИВОТО УЧЕНИЕ ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО ОТ КЪДЕ ИДВА ТОВА ЛЪЖЛИВО  УЧЕНИЕ?
Един живот не успя – да изживеем друг? Или за суеверието на прераждането

За тези двама свети пророци – Моисей и Илия – явили се и беседвали с Христос по време на Неговото Преображение, си спомних днес, за да поясня гледната точка на Православната църква към индуското учение за прераждането. Това е крайно необходимо, тъй като дори и в църковните среди, а днес понякога и в селските енории, колкото и печално да е това, се срещат случаи, когато в беседа със свещеника енориаш, смятащ себе си православен, изведнъж разкрива, че той (или тя) вярва, че човек живее на земята не само веднъж, а както учат различни религиозни системи от Изтока, може отново и отново да се връща в този живот.

Тези хора вярват, че душата на човека напуска едно тяло, за да влезе след това в ново. Така човекът като че се ражда отново, забравяйки по неизвестна причина за предишните си въплъщения. И така много, много пъти той идва на тази земя и си отива от нея, сякаш постоянно усъвършенствайки се и накрая достигайки Нирвана, тоест пълното сливане с Абсолюта, а ако бъдем по-точни – пълното небитие.

Безусловно, тази лъжлива теория, проникнала у нас от Индия, сама по себе си поражда множество въпроси, например: как са възникнали разумните самоосъзнаващи се личности (тоест душите на хората), ако самият бог на индусите е само някакъв житейски принцип, а не разумна, самоосъзнаваща се личност (тоест безличностен бог)? Кой все пак е създал и определил количеството на изначално наличните души? Откъде се вземат новите души, необходими за новите човешки тела, появяващи се в резултат на демографския ръст на населението на земята? Нали ако следваме логиката на това учение, нейното население трябва да бъде постоянно: колкото души са се освободили от телата в резултат на смъртта, толкова нови тела (и не повече) могат да получат душа, за да станат хора. Има и много други въпроси, но най-печалното е, че псевдохристиянските привърженици на идеята за прераждането, позовавайки се на Свещеното Писание, с помощта на Библията се опитват да докажат обективността на тази действително дяволска теория.

В подобни случаи обикновено се позовават на девета глава на Евангелие според Марк, където се разказва за това как тримата апостоли, веднага след чудото на Преображение, на което станали свидетели, слизайки заедно с Учителя от планината Тавор, питат Христос: „А защо книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде?” Обяснявайки това място, „прераждащите се” казват: „Ето, вижте! – значи, пророк Илия се е въплътил в ново тяло! Това е неговата душа, която се е преселила в тялото на Йоан Кръстител, за когото Христос казва, че „Илия дойде, и сториха му, каквото си искаха” (Марк. 9:11-13)! Нали именно Йоан, наречен Предтеча, излязъл пред Христос, проповядвал, а след това бил убит”.

Лукавството тук, братя и сестри, се състои в преднамерено лъжливата трактовка на цитата, изваден от общия контекст на Свещеното Писание. Но светата Църква учи, че за правилното разбиране на един или друг сложен или спорен откъс е необходимо да се разгледат всички аналогични места в Писанието, на които се говори за същото. Само тогава ще стане разбираемо за какво става дума. И така, какво се казва, например, за Йоан Кръстител или за пророк Илия в Евангелие според Лука?

Да разгледаме първа глава: „А Ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа (…) И ще върви пред Него в духа и силата на Илия (Лук. 1:13-17). От прочетения текст ние с вас ще узнаем, че не човек, и даже не пророк, а сам Ангел Божи (според учението на Църквата това бил архангел Гавриил) категорично развенчава митичната теория за преселването на душата на пророк Илия в ново тяло.

От думите на Архангела става съвсем очевидно, че новият пророк, който предстои да се роди, ще има същата духовна сила, каквато имал някога Божият пророк Илия, придобивайки същия Дух Божи. Но освен този текст трябва да вземем под внимание и пророчеството, което било изречено много преди Рождество Христово от пророк Малахия за бъдещото служение на пророк Илия, който към времето на Малахия отдавна вече бил взет от Бога от материалния свят и преселен в духовния. От пророчеството на Малахия става ясно, че пророк Илия отново ще се появи на земята непосредствено преди края на земния живот на човечеството, тоест преди края на този свят и настъпването на Страшния съд. Именно за това говори Създателят чрез устата на пророка: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен – велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с проклятие“ (Мал. 4:5-6).

Това пророчество, както казахме по-горе, изцяло се съчетава с Откровението на Йоан Богослов и именно така се разбира от цялата пълнота на Божията Църква. И така, ние виждаме, първо, че пророк Илия е пазен от Бога за деня на Второто Христово пришествие в предишното, макар и изменено тяло; второ, че за всички изминали до този момент векове неговата душа не се е преселила никъде, а и не може да се пресели и, трето, че той ще дойде в същото това тяло. Но нали и със Своето Преображение Христос говори за същото? В кого – кажете ми вие, „прераждащи се”, които стоите тук – се е вселявала душата на Божия пророк Илия, ако той сега, на Тавор, стои до Христос и говори за предстоящите Му кръстни мъки, за болката и страданието на Кръста?…

Но ето ви и още едно доказателство за лъжливостта на теорията за прераждането, която някои се опитват да оправдаят посредством Евангелието. Редом с Христос апостолите виждат на Таворската планина още един Божи пророк – Моисей. Следователно за петнадесетте века, изминали от деня на неговата смърт до Рождество Христово, той така и не се въплътил в някой друг човек?! А иначе би стоял с Христос вече не Моисей, а съвсем друг човек! Интересно е само – кой по ред, като се започне от Моисей? Нали неговата душа за петнадесет века би трябвало да е сменила множество телесни обвивки, всеки път без да знае нищо за своето предишно въплъщение. Но Моисей на Тавор все пак осъзнавал ли е себе си като Моисей? И апостолите узнали, че това е Моисей. Как узнали това? Чрез Божия Дух, разбира се. Така явяването на Божиите пророци Илия и Моисей по време на Преображението на Господ Иисус Христос ясно ни показва, че теорията за прераждането е лъжлива…
Игумен Никон (Воробьов)
(из проповед на Преображение Господне)…